Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Сред аромата и дима от тамяна, под хладния блясък на луната усетих металния вкус на безсмъртието в устата си и ледения му полъх в ноздрите си. Студени пламъци се мятаха пред очите ми, остър вятър свиреше в ушите ми.

Пропъдих страха, скочих от постелята и се провикнах в пустотата на покоите си:

— Не се страхувам от теб, Химера 3 3 Чудовище в гръцката митология, което имало глава на лъв, тяло на коза и змийска опашка. — Б.пр. ! Все още не е дошъл краят на моя живот и аз, Турмс, не съм безсмъртен, а съм човек като всички други!

Взех пръстената чаша, която стоеше в нозете на богинята, и започнах да вадя едно по едно камъчетата, за да си спомня. И всичко, което си спомних, записах така, както можах.

Общопризнато е, че човешкият живот се дели на отрязъци с определена продължителност. След всеки отрязък човек се обновява и мислите му се променят. Някои смятат, че продължителността им е петдесет и пет месеца, според други е пет години и седем месеца. Но тази хорска вяра произлиза от желанието да се разпределят със сигурност нещата, а на този свят нищо не е сигурно. Хората са различни и отрязъците на човешкия живот — също. Както няма значение дали глиненият съд с камъчетата ще бъде поставен до главата на покойника, в краката му или сред жертвените дарове, така излишно е да се броят и човешките години по броя на тези камъчета. Някой отрязък може да продължи само три години и два месеца, а друг — цели десет години.

Но повечето хора никога не си правят труда да се наведат и да вземат камъче от земята в знак за завършек на някоя част от живота си. Ето защо разбирам близките на покойника, които изсипват кръгли камъчета в чашата му според годините и месеците на живота му. Тези камъчета говорят за възрастта му, но не казват нищо друго за него. Той е живял като обикновен човек и се е задоволил с това.

Както на отделните хора, така и на отделните народи са определени периоди, отрязъци от божественото летоброене. Ние, етруските лукумони, например знаем, че на дванадесетте етруски народа и на дванадесетте етруски града са предопределени десет големи божествени години, през които да живеем и да умрем. За по-лесно можем да кажем: хиляда години. Но божествената година невинаги е равна на сто години — някои божествени години са по-дълги, а някои — по-къси. Само за началото или края на даден отрязък можем да научим, защото ни се дава ясен знак, който не може да се сбърка.

Чрез знанието човек се опитва да постигне увереност, каквато не съществува. Ето защо гадателите сравняват вътрешностите на жертвените животни с глинени подобия на тези вътрешности, всяко едно означено с имената на боговете. Но гадателите не са богове и също могат да сбъркат.

Така и авгурите се учат от умението на старците да разбират смисъла на птичия полет, както и на формите на птичите ята. Но когато се сблъскат с непознат знак, за който не знаят нищо, те загубват ума и дума и започват да си измислят небивалици.

А що се отнася до другите оракули, които гадаят по мълниите и винаги преди буря се изкачват на свещената планина, за тях дори не ми се говори. Те са разделили небосвода и посоките на света между боговете и тълкуват по цвета и вида на мълниите, като с гордост предават законите на тази наука на наследниците си. Ала и те се заблуждават и тълкуват погрешно простия и ясен език на мълниите, без да чуват гласа на боговете в сърцата си.

Но аз мълча, защото така трябва да бъде. Всичко старее, руши се, изсъхва. Няма нищо по-тъжно от остаряло и пресъхнало знание. Погрешното човешко знание вместо божественото откровение…

Човек може да се научи на много неща, но изучаването не е знание. Основата на истинското познание е вродената проницателност и желанието да се умопостигне разума на боговете. Някога и аз, Турмс, пишех с пръчица на восъчна плочка. След като осъзнаех, че съм писал напразно, изтривах всичко и започвах отначало.

Но нима може да се унищожи написаното, макар и да се изтрие? Восъчната плочка си остава, дори и да изтрием всички писания.

Дали това не е всъщност най-ужасното затруднение на хората? Ще остане ли написаното, след като изтрием восъчната плочка? Рисунките също избледняват и времето ги разяжда, докато от тях останат само петна от цветове и бегли очертания по стените, тъй че никой вече не знае какво са представлявали. Бронзовата статуя може да бъде претопена и фигурата няма да я има вече. Но ще изчезне ли самата тя в нищото?