Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Изневиделица пред мен застана Дионисий. Той прокара ръка по страните ми и попита учудено:

— Защо плачеш сега, Турмс, ти, който се смееше по време на боя — когато смъртта косеше наоколо ни хората?

— Прости сълзите ми — отвърнах му аз. — И сам не зная защо се леят. Навярно не е защото йонийците изгубиха сражението. Не ми е жал и за самия мен. Но как да не плача, като си спомня изпълнения с благоухания въздух в дома на учителя ми! Виждам восъчните плочки, чувствам насмешливата мъдрост, която цареше там! Та той самият ми откри, че най-дългия път, който човек извървява, е пътят към себепознанието и никому не е писано да достигне до края му. Ето защо плача. — Притиснах силната ръка на Дионисий до бузата си и продължих да хленча: — Някога Диона ми подхвърли ябълка, на която беше изписано името й. И тази ябълка беше по-ценна за мен от цялата мъдрост на учителя ми. Заради нея аз кръжах в танца на свободата. Заради нея хвърлих горяща факла в храма на Кибела в Сарди. А сега проливам сълзи и нямам сили да си спомня лицето на Диона. Наистина, нищо не е постоянно, всеки миг всичко се променя. Променям се и аз. Всичко — даже земята и водата — се е родило от огъня и някой ден отново ще се превърне в огън. Самият бог — това е нощта и денят, зимата и лятото, гладът и пресищането. Затова и той е непостоянен — като тлеещо благоухание. С всеки нов мирис той получава ново име.

Дионисий докосна челото ми и попита угрижен:

— Да не са те ранили в главата? — Помириса въздуха, наплюнчи пръст, за да провери посоката на вятъра, заслуша се в плисъка на водата зад кърмата, огледа звездното небе и най-накрая каза: — Аз съм прост човек, но разбирам от морски течения и ветрове и знам как е построен корабът. Ако беше прост моряк, щях бързо-бързо да пресуша сълзите ти с камшика си. Но ти си ми приятел. Така че ти разрешавам да си избереш най-красивата огърлица от плячката ни — само и само да спреш да цивриш. Плачът ти ми действа по-лошо, отколкото бойният вик на персите.

В отговор го обсипах с проклятия.

— Можеш да хвърлиш огърлицата си в морето. Днес с меч и копие лиших от живот много себеподобни. Сенките им ме преследват. Студеният им дъх кара челото ми да леденее.

Дионисий се разсмя и обеща на следващия ден да принесе жертва на боговете в знак на примирението ни. След това ме изпрати да си легна на благоухаещото на смирна ложе на финикийския военачалник. Миризмата на смирна се смеси с вкуса на кръв, който усещах на устата си. Потънах в тежък сън, подобен на самата смърт. В този сън пред мен се изправи крилата, безплътна фигура, която сияеше с неописуема красота. Тя ми се усмихна пленително, но щом понечих да прегърна тялото й, видението избледня, изплъзна се от ръцете ми и изчезна.

Когато се събудих, слънцето беше високо в небето. Зад кърмата се чуваше вечният плисък на водата, гребците размахваха равномерно гребла — но как се удивих, когато забелязах, че според положението на слънцето ние не плавахме на север към Фокея, а на юг.

Дорией седеше на носа на кораба с мокра превръзка на главата. Призовавайки наум всички морски богове, аз попитах:

— Накъде плаваме?

Отляво се виждаха кафявите хълмове на неизвестен бряг, а отдясно — далечните синкави очертания на някакъв остров.

Дорией отговори:

— Не знам и не искам да знам. В главата ми бучи ято стършели, а стомахът ми се обръща само при вида на морето.

Вятърът се усилваше и вълните зад борда ставаха все по-пенливи. Зад нас бяха другите два кораба. Водният порой заливаше отверстията за веслата. Но Дионисий се смееше весело и спореше с кормчията за името на планините, които виждахме, и за вида на знаците на брега.

— Накъде плаваме? — попитах отново аз и пристъпих към Дионисий. — Та ти ни водиш в персийски води!

Той се разсмя още по-гръмко:

— Милетските кораби са се изпокрили по своите пристанища. Другите йонийци бягат на север, към родните си градове. Навлезли сме дълбоко в персийския тил и на никого не би му хрумнало тук да ни търси.

Точно пред нас плуваше делфин и тялото му блестеше на слънцето. Дионисий го посочи.

— Нима не виждаш, че морските нимфи ни водят и ни мамят напред със закръглените си форми? Това е щастлив знак, който ни дава надежда, сега, когато бягаме от персите и от изгубената за нас Йония.

При тези думи очите му, които ме гледаха насмешливо, се изпълниха с твърда решимост.

— Прав си — признах аз. — Йония е загубена за нас. По-умните я напуснаха отдавна.