Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

— Не се боим от гнева на персите. За Целителя всички ранени са равни, какъвто и език да говорят, каквито и да са оръжията им и каквито и да изглеждат брадите им и дрехите им. Персите също оставиха тук ранени воини.

Дионисий се усмихна:

— Изпитвам уважение към храма ви — каза той. — Но добре е, че хората бълнуват или са в безсъзнание, иначе биха се нахвърлили да удушат с голи ръце всичките тези перси, които държите при себе си. Впрочем, струва ми се, че ако облеклото и езикът не са от значение за Целителя, кесията със злато доста го предразполага…

Жреците отговориха, без да им мигне окото:

— Много от тези, които са били на косъм от смъртта, са пожертвали по нещо за храма, след като са се излекували тук. Но някоя глинена паничка, дадена от бедняк, за нас е също тъй ценна, както сребърната статуетка или триножник, дарени ни от богатия. Кълнем се в името на всички свои оръдия на труда: в ръцете си, в очите си, в огъня, в иглата и ножа — лекуваме не за пари, а за да развиваме божествения дар, който Асклепий е предал на нас, потомците си.

Дионисий поиска да влезе в храма, но жреците го спряха. Още от самото начало, щом видяха брадатите свирепи фокейски воини, те бяха вдигнали заплашително ескулаповски жезли със змии. Жителите на града ни приготвиха скромно угощение, имаше дори и вино, разредено с вода. Явно, че не за първи път си имаха работа с пияни моряци. Слънцето беше слязло ниско, обагряйки склоновете на хълмовете, а Дионисий все още отлагаше тръгването ни.

Жреците почнаха да му хвърлят недоверчиви погледи, като даваха да се разбере, че нямаха намерение да предоставят убежище на екипажи на бойни кораби, дори йонийски.

— Ясно — каза накрая Дионисий, — йонийците претърпяха поражение и на суша, и на море и сега персите са ви станали по-близки от сънародниците. Ще поемем пътя си при първото благоприятно знамение на боговете.

Когато на острова настъпи мрак, Дионисий ме дръпна настрани. Постояхме така, вдишвайки хладния въздух, напоен с приятния аромат на див карамфил, който се носеше около храма. После той почеса брадата си и проговори:

— Турмс, ти си учен човек… Ето защо искам да ми помогнеш. Не бих желал да обиждам старците и бога им, но друг изход няма: чака ни опасно плаване и не ми се ще да губя повече хора. Реших, с добро или насила, да взема със себе си едного от наследниците на Асклепий. Някой не особено стар, за да може да издържи неволите на плаването, но обучен да лекува рани, морска треска и други болести. Би било добре ако владее финикийски. Всъщност местните жреци обикновено говорят този език…

— Безумец! Какво си намислил?

Той ме погледна сърдито, с болка в тъмните си очи, сякаш изпитваше угризение, и извика:

— Турмс, нима не разбираш, че персите са завладели всички бойни кораби — от Кипър до Финикия и дори по-далече, отвъд Египет! Морето е открито, като стомах на добиче. Бог Кайрос да ми е на помощ! Да живее покровителят на сполуката!

— Кълна се в безсмъртните! — не вярвах на ушите си. — Благородна е войната, целяща свобода, съвсем друго е разбойничество по моретата. Животът на пирата е кратък, а смъртта му — страшна и безславна. Всички го преследват, за него няма никъде пристан и името му е прокълнато!

— Нима ти, Турмс, осквернителят на храмове, ме укоряваш? — облещи се Дионисий.

— Ние с Дорией няма да тръгнем с теб — казах аз твърдо.

— Ами останете си тук! — присмехулно ми рече Дионисий. — Поживейте при гостоприемните жреци и се опитайте да обясните на персите кои сте и откъде сте се взели. До среща на брега на Стикс, макар че, кълна се, дълго ще има да ме чакаш там!

Въздъхнах и се замислих как да изпълня заповедта му. Поозърнах се и забелязах набит млад мъж, който стоеше отделно от другите. Махнах му и извиках за поздрав, защото фигурата му ми се стори позната. Но когато той се обърна, видях, че в ръцете си държи ескулаповия жезъл. Беше с кръгло лице, живи очи и намръщено чело.

— Кой си ти? — попитах аз. — Стори ми се в тъмнината, че те познавам.

— Наричат ме Микон — отговори той. — Аз съм от посветените, но не те помня. Би ли ми дал някакъв знак?

— Микон? — повторих аз. — В похода срещу Сарди с нас беше и един грънчар от Атика — той също се казваше Микон. Беше тръгнал на война, за да припечели пари и да си открие работилничка, но се върна в Атина пак тъй беден, както беше тръгнал. Той беше истински великан — нозете му бяха като стволовете на дъбове. Рамо до рамо с него битката с персите не изглеждаше тъй страшна. Ала никога не го почувствах тъй близък, както теб сега, когато се появи пред мен…