Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Ксенодот остана в Рим, а аз потеглих към Тарквиния, за да потърся там Ларс Арнт. Независимо от младостта си той веднага схвана сериозността на положението и ползата, която би могъл да принесе на етруските, след което каза:

— И в големите градове, и изобщо в областта има много млади мъже, жадни за слава, които недоволстват от настоящото положение. Има много смели пастири и селяни, които с готовност биха тръгнали на война, още повече че, взимайки участие в битки, те могат да забогатеят за един ден повече, отколкото ако цял живот мирно се трудят и работят за други. Мисля, че големите ни острови не биха могли да предоставят никакви кораби, тъй като те са им нужни, а пък хората им са необходими за охрана. Но богатите родове на Популония и Ветулония умеят да пазят интересите си, а в Тарквиния можем да уредим сигурно най-малко десет бойни кораба.

Той ме заведе при баща си Ларс Арунс, който от уважение към традициите не позволяваше да го наричат лукумон, макар да оглавяваше Съвета на Тарквиния. По-рано не бях срещал толкова достоен мъж. Високата му длъжност не му попречи да ме посрещне възпитано и доброжелателно. С помощта на карта аз му представих плана за бойния поход на персийския цар и му предадох думите на Ксенодот: че едва ли някога ще има друга такава възможност да бъдат поставени гърците натясно.

Той ме изслуша внимателно и отвърна:

— Не мисля, че боговете искат само един човек или дори само един народ да владее света. Народите си съперничат и се стремят да постигнат повече от съседите си. Винаги е било така. Всички народи са достойни и имат право на свободен живот, всички хора страдат еднакво, независимо от цвета на кожата си и как се наричат — етруски, гърци или перси. Историята и съдбата ту ги подтикват напред, ту ги бутат в пропаст. Същото се отнася и за градовете, които ту процъфтяват, ту западат. Ето и нашите, етруските градове, с нищо не са по-лоши от гръцките, а и хората са същите като навсякъде по света, макар да ми се струва, че ние, тиренците, знаем малко повече за боговете. Ако волята на безсмъртните е такава, то някой град или народ преживява по-дълъг разцвет, но в края на краищата съдбата на всички е една и съща…

Забележителните му мисли ми направиха голямо впечатление, но Ларс Арнт прекъсна нетърпеливо баща си:

— Татко, ти си вече стар и не разбираш новите времена толкова добре като нас, по-младите. Гръцкото влияние на суша и по море е въпрос на живот и смърт за нас. Редом с гърците нито един народ не може да живее спокойно и да се занимава с търговия. Боговете и обичаите на Картаген не са наши богове и обичаи. На картагенците и кожата им е различна по цвят, макар да можем да живеем в мир с тях и да умеем да сключваме съглашения. Гърците, където и да отидат, носят със себе си безредия, алчност, насилия и война. Освен това те смятат, че стоят по-високо от другите народи. Ако Картаген реши да се бие с гърците, ние трябва непременно да го подкрепим, и то решително, бързо и с всички наши сили. Надявам се, ще разбереш какво би ни се случило, ако Картаген изгуби войната.

Бащата въздъхна и каза:

— Все още си много млад, сине. Който се хване за меч, от меч загива. Отдавна вече не принасяме в жертва хората си.

Арнт прехапа устни, но склони глава пред баща си, а той му се усмихна с прекрасна тъжна усмивка и продължи:

— Това е политическо дело и решението трябва да бъде взето от Съвета. Ако сметнеш, че участието ни във войната е необходимо, аз ти предлагам да заминеш за Волсиния вместо мен. Защо ми е да се намесвам в нещо, което не ми е по душа и по сърце и което не бих могъл да възпрепятствам?

Ето по какъв начин Ларс Арунс превърна сина си в заместник-властелин на Тарквиния. Гробницата му вече отдавана беше готова и изрисувана от един от известните художници на града и той съвсем нямаше желание да иска от боговете още десет години живот. За стария управник те биха се превърнали в непоносимо бреме. Когато разговорът ни привърши, Ларс Арунс стана, положи ръка на рамото ми и ми каза:

— Радвам се, че имах възможността да се срещна с теб, Турмс. Спомни си за мен, когато си възвърнеш царството.

Ларс Арнт бе удивен не по-малко от мен самия от думите на баща си, но аз си спомних, че именно така ме бе приветствал някога и Ларс Алсир в Химера. Тогава приех поздравлението му за старинна форма на вежливост и не проявих повече любопитство. Чак по-късно разбрах, че старият Ларс Арунс ме бе познал и се бе отнесъл към мен като посланик на боговете. Ето защо той бе предпочел да се откаже от властта си в полза на сина си и да не се противопоставя на неизбежното.