Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Щом обаче зърнах облечените в кожи сикани, лицата им и ръцете им, изрисувани с бойни знаци в бяло и червено, аз мигом забравих за Химера и усетих как ми се стопля сърцето. Те се учудиха много, когато ги заговорих на собствения им език, и побързаха да ме отведат при жертвения си камък, който беше вече намазан с мас. Около него се бяха събрали вождовете на различни племена с дървени маски на лицата. Сред тях забелязах стройно момче, което носеше стария ми щит, и затова веднага познах Хиулс. Пристъпих към него и го прегърнах бащински, при което много от сиканите наскачаха и поискаха да ме изблъскат настрани.

Хиулс не бе навършил още тринадесет години, а в тази възраст децата са особено чувствителни и се страхуват някой да не нарани достойнството им. Синът на Дорией се дръпна назад, а вождовете започнаха да се възмущават, че се отнасям тъй безцеремонно към Еркле. Но когато Хиулс разбра кой съм, той свали маската си и заповяда да бъде донесено печено месо, след което ме покани да седна при него. Момчето ми благодари почтително за изпратеното оръжие, което бе пристигнало при сиканите по таен път.

Той заяви:

— Хамилкар от Картаген е велик воин и на негова страна са могъщият Ваал, както и други богове. Сиканите ще излязат за първи път от гората, за да го подкрепят във войната против гърците. Ние обаче служим единствено на своите си богове и нищо не ни свързва с картагенците, нито с когото и да било друг. Войната ще ни бъде от полза, тъй като хората ми ще се научат да се сражават истински, и то на бойно поле, и непременно ще вземем участие в подялбата на плячката. Но веднага след победата ще се върнем в горите си.

— Ти си Еркле — отвърнах аз. — Ти си длъжен сам да взимаш решения от името на народа си. Не искам да ти давам никакви съвети и да се бъркам в работата ти, тъй като ти си цар.

Когато Хиулс разбра, че нямам намерение да го поучавам, а и не искам нищо в замяна за оръжието, той се успокои, усмихна се и седна, скръстил крака, на положения на земята щит. След това заповяда на хората си да притичат покрай нас с оръжието си, по десет души в редица, и да се скрият след това в дълбочините на гората. Явно му доставяше удоволствие да ми покаже уменията на войската си и как хората му могат да хвърлят копия, макар да не бяха още съвсем привикнали към новото оръжие.

Бях толкова развълнуван от тази среща, че дори отпих малко от свещеното питие на сиканите и отново придобих способността, макар и не за дълго, да виждам под дърветата, направо в недрата на земята. Обаче не взех участие в свещения сикански танц, макар да се ползвах с почетното право да нося еленова маска с рога. Пренощувах в лагера им направо на голата земя и на следващата сутрин се бях простудил. Явно бях отвикнал от суровия начин на живот на сиканите. Този малък случай ми напомни, че за мен най-подходящото място за нощуване си беше етруският кораб.

Аз бях използван за преводач в преговорите между хората на Хамилкар и етруските. Според сведенията, които Хамилкар бе получил от съгледвачите си, в Химера имаше повече сиракузки подкрепления, отколкото можеше да се предположи на пръв поглед. Ето защо той се противеше Химера да бъде нападната. Знаеше се, че откъм вътрешността на острова напредваха гръцките войски на Акрагас и Сиракуза и никой не им се изпречваше на пътя, освен някои разбунтувани сикулски племена, които причакваха войските и хвърляха по тях камъни иззад планинските си скривалища. Гърците им отмъстиха, като изгориха селата им и изпотъпкаха посевите им. Хамилкар все още нямаше точни сведения, но предполагаше, че гръцките воини са поне три пъти по-малко от собствената му войска.

Най-важно беше да се реши дали да нападнем Химера, да се настаним вътре и оттам да изчакваме приближаването на гръцката войска или, след като сме обезсилили Химера, да тръгнем напред и да се срещнем с врага някъде, където би било най-подходящо за бой от наша гледна точка. Наистина странен изглеждаше и фактът, че картагенската флота изобщо не беше забелязала гръцки кораби в морето. Те бяха безследно изчезнали и всичко това безпокоеше Хамилкар, който казваше, че там е най-голямата му грижа — страхуваше се, че гръцките триреми са потеглили на изток, за да му препречат пътя към картагенската флота.

Към нас, етруските, той изпитваше уважение като към добре подготвени воини и затова ни помоли да заемем средищно място в бойната подредба. От друга страна обаче, Хамилкар отправяше и упреци към нас, че сме толкова малко и напразно се е надявал на по-голяма помощ от наша страна. Оплакваше се също заради загубеното време и разходите по закъснението ни. От своя страна етруските военачалници се учудваха на разкоша, в който живееше Хамилкар, макар да беше във военен лагер. Той се беше настанил в огромна пурпурна шатра, столовете и ложето му бяха украсени със слонова кост, безброй роби му прислужваха и храната се поднасяше в сребърни съдове, а приборите и винените чаши бяха от чисто злато. Виното му също беше от най-скъпото и той го държеше в огромни амфори, закопани зад шатрата му. Осмелих се да спомена пред Хамилкар, че в лагера има много хора, които не са воини, и построяването му бе отнело повече време, отколкото обмислянето на защитата. Казах му, че например римляните биха постъпили по съвсем друг начин и първо биха си изградили защитни стени и окопи, още от първия миг на настаняването си, дори и да са капнали от умора. Хамилкар ми отвърна: