Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Беше много странно, че аз, който в юношеските си години участвах с жар в йонийското въстание и се сражавах с персите, сега без колебание минах на страната на предишните си врагове. Направих този избор съзнателно и доброволно и отново — за кой ли път! — встъпих в единоборство със слепите сили на съдбата.

Ето как отвърнах на Ксенодот:

— Имам приятели в много от етруските градове и с желание бих отишъл натам, за да поговоря с тях за всички тези дела още преди да са забили гвоздея на новата година в дървената колона на храма във Волсиния. Не преставам да се удивлявам на етруските и много уважавам боговете им. За свое собствено спокойствие и в името на бъдещето те трябва да подкрепят похода на картагенците — разбира се, ако искат да останат господари в собствените си морета.

Ксенодот скръсти ръце на гърдите си и каза меко:

— Не ще съжаляваш за решението си, Турмс. За себе си няма от какво да се боиш. Научих много неща за теб в Ефес и говорих след това с великия цар. Той не те смята виновник за подпалването на храма и дори ти е отчасти благодарен, тъй като този пожар му даде повод за война с Атина. Накратко казано, миналото е забравено.

Аз отвърнах гордо:

— Престъплението ми не засяга никого другиго освен мен и безсмъртните. Тук хората не бива да се месят.

Ксенодот помълча, а след това заговори за други неща. Той ми разказа как южният вятър го отнесъл веднъж в Посейдония, където претърпял унижения поради факта, че бил обут в персийски шалвари. Спомените го накараха да се засмее и той добави:

— А що се отнася до етруските, ти познаваш по-добре обичаите им и знаеш как да се държиш с тях. Ако ти потрябва персийско злато, то знай, че ще получиш толкова, колкото ти е необходимо. По-късно сигурно ще бъдеш възнаграден за всеки етруски кораб и за всеки етруски воин, които биха взели участие в похода на Картаген към Химера — независимо как ще свърши той. Още веднъж повтарям — великият цар иска гръцката войска да бъде въвлечена във война на запад и да не му пречи по време на собствените му действия.

— Не ми е нужно персийското злато — отвърнах аз. — Имам достатъчно пари и без него. Нима би било разумно да започна да използвам персийски монети? Първо — етруските са недоверчиви, а второ — те са също така и честолюбиви. Добре би било, ако наистина успея да ги убедя, че става въпрос за бъдещето на крайбрежните ни градове.

Ксенодот поклати изумен глава:

— Нищо не разбираш от политика, Турмс. За да се води война, са необходими: злато, злато и пак злато. Всичко останало се урежда от само себе си. Всъщност постъпи както намериш за добре. Може би благоволението на великия цар е по-ценно за теб от съкровищата на целия свят?

— Съвсем нямам нужда от благоволението му — упорствах аз. — И изобщо в много отношения не съм съгласен с теб. Не златото решава изхода от войната, а дисциплината сред воините и тяхното умение да се бият. Жилавият и гладният винаги ще победи сития и затлъстелия.

Ксенодот се разсмя:

— Аз също съм напълнял и се потя, ако походя малко, но все пак се смятам за много по-мъдър от времето, когато спях из сиканските гори направо на голата земя. В краен случай имам пари, с които да си наема стража да ме пази от нагли и зли гърци. Безумец е всеки, който сам се хваща за меча. Умният винаги позволява на другите да се бият от негово име и само следи битката от безопасно разстояние.

Надменните му думи събудиха у мен желанието да застана рамо до рамо с обикновените етруски войни, ако те тръгнат към Химера, и с меч в ръка да се сражавам отново, макар войната да ми беше опротивяла. Не бих могъл да стоя настрана, ако наистина успея да ги накарам да воюват, макар и на чужда земя. Но нищо от това не споменах пред Ксенодот, тъй като той само би се подиграл на безумието ми.

Все тъй с усмивка на уста той свали от шията си тежка златна верига и я окачи на моята.

— Моля те, приеми поне този дар в знак на приятелството ни. Всичките халки на тази верига са съвсем еднакви, освен това на нито една от тях няма персийски печат. В случай на нужда лесно би могъл да отделиш по някоя халка.

Стори ми се, че той като че ли ме бе омагьосал, но не можех да върна подаръка да не обидя Ксенодот. В дълбочината на душата си съзнавах, че се намесвам в дела, които не ме засягаха, но толкова дълго бях водил пуст и безцелен живот, че изпитвах желание да действам.

Небето бе вече тъмносиньо и цялото отрупано със звезди. Мисме покри раменете ни с плащове, изтъкани от вълната на собствените ми овце, а старият роб донесе мангал със запалени въглени. Дълго седяхме там двамата и аз разказах на Ксенодот за Арсиное. Тя ми липсваше много и аз говорех с жар за нея, все още спомняйки си я такава, каквато беше някога. Но Ксенодот не се интересуваше от жени, макар любезно да призна, че Арсиное била най-красивата жена, която изобщо някога бил срещал.