Усетих как пламъкът на страстта се разпали в тялото ми, хвърлих поглед към Ханна и се учудих как това чернокосо момиче се бе озовало предишната нощ в обятията ми, когато на света съществуваше Арсиное, моята божествена Арсиное!
Изтичах да събудя тиренеца и куция кормчия, сритах робите на търговеца, които се почесваха по главите, и извиках:
— Молете се за попътен вятър! — После се обърнах към търговеца и му казах: — На крилата на бурята ще стигнем по-бързо до Рим, отколкото можеш да си представиш. Привършвайте с приготовленията, по пладне ще сме в открито море.
Тиренецът не беше изтрезнял съвсем, затова ме послуша, без да се противопоставя. Това се оказа разумно от негова страна, иначе щях да го изхвърля от кораба, за да мога да остана насаме с Арсиное. Върнах се при нея и двамата се хвърлихме страстно в обятията си. В тялото й наистина се беше вселил вихър, а в кръвта ми бушуваше бурята. Богинята ни скри от погледите на смъртните със златните си коси, а усмивката й беше тъй ослепителна, че мръсният кораб на търговеца засия като скъпоценен камък.
Наслаждавахме се един на друг така, сякаш самата Афродита се бе явила в облика на Арсиное. Най-накрая тя завика от страст и назова богинята с тайното й име, за да я накара да призове попътен вятър.
Аз не бях на себе си и затанцувах свещения танц, обръщайки се към южния вятър, молейки го да ни помогне. След това двамата с Арсиное изтичахме на носа на кораба, без да обръщаме внимание на тези, които ни гледаха изумени, и започнахме да зовем със свещени думи Еол. Всичко притъмня и от юг към нас започнаха да прииждат черни облаци. Откъм планините на Сицилия се разнесе тътен на гръмотевици и от морето се вдигнаха огромни вълни, които тикнаха кораба ни напред. Силният вятър нанесе много щети на пристана на Панорм, но нищо не ни интересуваше вече.
Чак след време, когато корабът се носеше на север, ние се успокоихме, аз прегърнах Арсиное и двамата впихме устни в безмълвна целувка. Връщането беше невъзможно, съдбата ни водеше към бъдещия ни живот. Тиренецът заповяда да бъдат вдигнати платната, а кормчията побърза да седне до рулевото весло и да обърне кораба тъй, че да се носи леко по вълните. Когато погледнах назад, видях, че финикийците бяха вдигнали черни знамена като предупреждение за бурята, но силният вятър ги раздираше и ги запращаше в морето.
Огромните вълни заливаха палубата, закърпеното платно бе издуто до крайна степен, а Мисме се разплака от страх в ръцете на Ханна, която се беше сгушила на дъното на кораба при сандъците със стока. Слязох долу, за да видя как са. Арсиное не се страхуваше от бурята, а ликуваше, че успя да ме превърне отново в такъв, какъвто бях някога в Ерикс. Докато стоях там, сред сандъците и торбите, пълни с каква ли не стока, която тиренецът караше в Рим, изведнъж забелязах малко гладко камъче между краката си. Мигновено забравих за всичко друго, наведох се да го взема и го разгледах върху дланта си. Камъчето беше на сиви и бели петна и по форма напомняше на гълъб. Разбрах, че е предназначено именно за мен, и го скрих в кожената кесия при другите камъни, вълшебните амулети и морския кон от Ларс Алсир.
Не носех нищо със себе си. Напусках Сицилия с празни ръце. Знаех, разбира се, че Арсиное ми беше измъкнала с хитрост всички ценни вещи, но това никак не ме безпокоеше.
Повече не се обърнах назад и не търсех вече в далечината очертанията на Ерикс. Когато напусках Сицилия, гледах само напред, на север.
С изсушени от солените пръски коси, с посивели от умора лица, с мазоли по дланите се приближавахме към италийското крайбрежие. След като забеляза отличителните знаци на брега, кормчията възкликна от удивление и възвести, че до устието на реката в близост с град Рим остава само един ден път. Тиренецът запляска радостно с ръце и заяви, че никога през живота си не беше плавал толкова бързо и че го изумява постоянството на южния вятър, който не смени посоката си и след бурята.
На следващия ден срещнахме много кораби на устието на реката, които явно бяха от най-различни страни на света. Някои от тях се движеха в посока на течението, други в обратна посока, някои бяха огромни, а други съвсем малки. Още отдалече забелязах знаменитите римски солници. Върху огромните бели солни купчини се бяха покатерили роби и затънали до коляно, ровеха с лопати и пълнеха торби със сол.
Тиренецът не се задържа при устието на реката, а нае волове и роби, които трябваше да влачат кораба ни нагоре по течението. Самият той помагаше на работниците си в тази работа. Реката беше широка и пълноводна, тъй че морските съдове можеха да достигнат до самия Рим. На пристана имаше пазар на животни и там се закотвяха морските кораби редом с речните, които бяха пристигнали от северните части на страната.
Читать дальше