Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

— Дойде време да се разделим. Ти искаш едно, а аз — друго. Благодаря ти, Арсиное, за годините, които прекарахме заедно. Вече съм забравил всичко лошо, тъй че в паметта ми ще останат само хубави спомени за теб. Даровете на сиканите ще взема със себе си, а на теб ще дам златните монети, които получих от Ксенодот за сиканските вещи, които събирах. За себе си ще оставя само толкова, колкото да мога да се добера до Рим. Но Ханна също ще остане при мен, защото знам, че ти ще я продадеш от алчност още на първия пристан, а аз не искам да й се случи нищо лошо. Тя дойде с мен, а не с теб, когато тръгна с нас от Сегеста.

— В Регион ще си намеря по-добра прислужница — отвърна Арсиное. — И за мен е по-добре, ако вземеш със себе си това неблагодарно момиче, което отдавна дръзва да ми се противопоставя. Спомняй си за мен с добро, Турмс.

Въпреки че бях сърдит на Арсиное, усетих как в нейно присъствие отново пламвам, после леко се разтреперих. Не можех да си представя живота без нея, но нямах намерение да отстъпя. През цялото време, докато бяхме в Панорм, нито веднъж не споделихме общо ложе. Ето и сега, в последните мигове преди раздялата, аз дори не я прегърнах, макар да виждах, че е наскърбена и обидена от равнодушието ми. Но аз си знаех, че стига да я докосна и да я целуна, мигновено ще забравя за всички знамения, както и за целия Рим. Ето защо се опитвах да бъда студен и безразличен.

Когато вечерта тръгнах да ги изпратя до кораба, не пропуснах да целуна Мисме по челото и уверих Ксенодот в приятелските си чувства, като го помолих да ми направи малка услуга:

— Ако спрете по пътя си в Химера — помолих аз, — отиди при тамошния търговец Ларс Алсир. Предай му поздрави от мен и заплати дълга ми, тъй като не искам да си тръгна оттук като длъжник. Той е образован и мъдър човек, който ще ти разкаже много интересни неща за тиренците.

Ксенодот ме увери, че ще постъпи както го помоля, а Арсиное каза с обида в гласа:

— Значи така се прощаваш с мен, Турмс! Повече мислиш за съвсем чужд човек, а не за мен, макар с теб да си бяхме най-близки!

Тя наведе глава и се качи на кораба, а Ксенодот я последва с Мисме на ръце. Все още се надявах тайно в себе си, че Арсиное ще се върне. Може би и тя се надяваше, че ще им извикам да ме почакат. Но моряците вдигнаха мостчето, привързаха го към палубата и се хванаха за греблата.

Когато се отдалечиха от брега, те вдигнаха платната. Залезът къпеше в червено корпуса на кораба. Помислих си, че Арсиное ме напуска завинаги, и изведнъж усетих болезнена скръб в сърцето си. Паднах на колене и закрих с ръце лицето си. Мъката ме сломи. В мисълта си проклинах боговете, които ми бяха изиграли лоша шега. Не ми помогна дори увереността в алчната и измамна душа на Арсиное. Та нали в Сегеста тя се беше отказала от всичко, само и само да ме последва.

Изведнъж почувствах нечие леко докосване по рамото и чух гласа на Ханна:

— Финикийците те гледат.

Аз си спомних за опасността, която ни обкръжаваше, осъзнах, че съм облечен като сикан, че нося на лицето си дървената маска и че съм загърнат с аления плащ, който Ксенодот ми беше подарил на прощаване. Върнах се с високо вдигната глава на кораба на тиренеца, а Ханна ме следваше с малкото принадлежности, които имахме.

На палубата срещнахме единствено куция кормчия на тиренеца, който се зарадва много на идването ни. Явно беше, че иска да слезе при другарите си, които извършваха жертвоприношение на брега и чиито развеселени пиянски гласове ехтяха в тъмнината.

Щом останахме сами на кораба, ние с Ханна се заехме да си потърсим подходящо място. Докато се устройвахме, нощта напредна и на небето изгряха звезди. Стана ми безкрайно тъжно, седнах и се разридах на глас. Леех сълзи за това, което бях изгубил, и се проклинах, че бях решил да следвам знаменията. Арсиное не можеше да ми излезе от главата.

Слязох под палубата и легнах върху вонящите овчи кожи, когато изведнъж забелязах Ханна. Тя погали с пръсти лицето ми, избърса сълзите ми и самата тя се разплака. Чувствах се толкова зле и бях благодарен за милосърдието на момичето. Не исках обаче тя да страда заради мен. Ето защо й казах:

— Не плачи, Ханна. Сълзите ми не са нищо друго, освен проява на безсилие. Ще ми мине. Нещастен съм и не знам какво ме чака. Защо ли те взех със себе си? Може би все пак щеше да ти бъде по-добре, ако беше тръгнала с господарката си.

Ханна коленичи:

— По-скоро бих се хвърлила в морето. Благодаря ти, Турмс! Готова съм да те последвам накъдето и да тръгнеш. — Тя отново докосна лицето ми. — Ще бъда такава, каквато искаш, ще правя това, което искаш. Ако желаеш, може още сега да ме жигосаш като твоя робиня — на челото или на бедрото…