Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Той стана още по-доброжелателен и каза:

— Ти си чудноват грък, щом разбираш свещения език. Аз съм етруск и истински авгур, а не някой си скитник, който дава лъжливи предсказания за пари. Не заслужавам пренебрежение само задето очите ми недовиждат и че трябва сам да си изкарвам прехраната, нито пък задето все по-малко и по-малко хора имат нужда от уменията ми. — Той се приближи до мен, за да разгледа лицето ми, и аз разбрах, че е почти сляп. Попита ме: — Къде съм те виждал по-рано? Лицето ти ми е познато.

Това е обичайното въведение на гадателите по всички земи, но старецът го произнесе с почтителен глас, че аз му повярвах. Външно не се издадох, че именно на това място и в този миг той се явяваше като пратеник на боговете. Казах шеговито, обръщайки се към Арсиное:

— Птицегадателят твърди, че моето лице му е познато.

Арсиное се оживи, наведе се към стареца и го накара да погледне към хубавичкия й лик.

— А мен познаваш ли ме? — попита тя. — Ако не ме познаваш, значи не си истински авгур.

Прорицателят засенчи очите си с длан, вгледа се внимателно в лицето на Арсиное и затрепери:

— Разбира се, че те познавам, и ми се струва, че дните на младостта ми са отново пред взора ми. Не си ли ти Калпурния, която срещнах някога до извора? — Той се замисли, но след това поклати отрицателно глава: — Не, не може да си Калпурния. Тя е сигурно вече старица, а не е изключено и да е умряла. Но в твоето променливо лице, чуждоземке, аз видях всички жени на живота си, които изобщо някога са карали сърцето ми да трепва. Не си ли някоя богиня, предрешена като смъртна?

Арсиное изпадна във възторг, засмя се, докосна рамото на стареца.

— Харесва ми това старче. Сигурно е истински авгур. Накарай го да изтълкува знамението, което ти е изпратено, Турмс!

Ала авгурът се обърна отново към мен и каза на етруски:

— Къде съм те виждал по-рано? Струва ми се, че приличаш на усмихваща се статуя, която стои в един от свещените ни градове.

Аз се засмях:

— Имаш някаква грешка, стари човече. Никога през живота си не съм бил в етруски град. Ако лицето ми ти е познато, може би си ме сънувал в пророчески сън. А сега се срещаме наяве.

Старецът склони безпомощно глава.

— Може и да е както твърдиш. Гадаенето ми, разбира се, няма да ти струва нищо. Но през последните дни все гладувам, тъй че топла грахова супа би ми дошла много добре и би подкрепила силите ми, а пък глътка вино би развеселила старец като мен. Но не ме мисли за някой просяк, който дори не се стеснява да говори за немотията си.

— Не се безпокой, гадателю. Трудът ти ще бъде възнаграден, тъй като не съм свикнал да получавам нищо даром от смъртните. Аз самият съм дароприносител.

— Дароприносител?… — повтори изплашено старецът и закри с длани устата си. — Откъде знаеш тази дума и как се осмеляваш сам да се оценяваш така. Може би все пак не си грък?

Като видях развълнуваното му лице, разбрах, че без да искам съм произнесъл едно от тайните имена на някой от етруските богове. Но откъде се беше взела в паметта ми именно тази дума? Аз се разсмях:

— Говоря лошо езика ти и зная доста малко думи. Кълна се, че нямах намерение да те обиждам, нито пък вярата ти.

— Не, не — противопостави се той. — Думата беше правилно казана, но съвсем не на място. Тя е една от свещените думи на нашите лукумони. Наистина, живеем в лоши времена, щом някакъв си чужденец може да се осмели да произнася свещени думи, като гарван, научен да говори!

Аз не се обидих от думите му, но попитах учуден:

— А какво е това лукумон? Отговори ми, за да не повтарям грешката си и да не употребявам неподходящи думи.

Той хвърли гневен поглед към мен и заяви:

— Лукумоните са древните господари на етруските. В наши дни истински лукумони почти няма.

— За какво разговаряте? — попита нетърпеливо Арсиное. — Нека да идем да се разходим из града и старецът може да ни бъде водач. Но моля ви, говорете на гръцки, за да мога и аз да разбирам. Когато се уморя, можете да си разговаряте за птици и гадания.

Колкото и да е странно, изобщо нямах желание да общувам на гръцки със стареца. Може би защото осъзнавах колко лесно говоря древния език. Понякога ми се струваше, че мога да отгатна предварително това, което старецът искаше да ми каже. Ето защо предпочитах да превеждам на Арсиное. Но разходката по шумните улици в сърцето на града се оказа тъй интересна, че Арсиное не обръщаше много внимание на разговора ни със стареца.

Когато свихме по една пресечка, застлана с големи плочи, авгурът каза, че това е етруската част на града и че улицата се нарича Викус Тускус, тъй като римляните наричаха етруските туски. Тук живееха най-богатите търговци, най-умелите златари и най-знатните римски етруски. Те съставляваха една трета от местните знатни люде и горе-долу такова беше и съотношението им в съсловието на конниците.