Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Изведнъж авгурът спря, огледа се и каза:

— След разходката и разговора ни усещам, че краката ми се измориха и че ми пресъхна гърлото.

Попитах го:

— Как мислиш, няма ли да се намери някой етруск, който да се съгласи да ме приюти със семейството ми, въпреки че съм чужденец?

Не бях изрекъл още думите си, когато той почука с тоягата си по една ярко изрисувана входна врата. Тя се отвори и той ни поведе през атриум 42 42 Вътрешен двор в древноримско жилище. — Б.пр. с дървени колони и малък басейн с фонтан, както и със статуи на домашни богове в олтарите. Вътрешният двор бе ограден с ниски постройки, които се даваха под наем. В самия дом имаше много стаи с маси и скамейки, а стените им бяха украсени със стенописи. Стопанинът се оказа доста сдържан човек, който поздрави стареца не чак дотам приветливо. Но когато се вгледа в мен, разбра, че пристигаме като гости, и заповяда на робите си да приготвят угощение. Оставихме Ханна да пази Мисме в една от постройките, която ни предложиха, и отидохме в залата за гости. Там ни чакаха две ложета. Авгурът обясни:

— Според етруските обичаи жената трябва да се излегне на ложе в същата зала, в която пирува и мъжът. Ако иска, тя може и да сподели едно и също ложе с мъжа си, докато се хранят. Както знаете, гърците позволяват на жените само да присъстват в залата за гости, а римляните смятат и това за срам и позор.

Самият той седна с гръб към стената в един от ъглите на залата. Но аз го поканих да сподели с нас трапезата и поръчах на прислугата да приготви ложе и за него. Старецът отиде да се измие, а стопанинът му даде чиста дреха, за да не изцапа ложето с мръсните си одеяния. Ядохме прекрасна храна и пихме чудесно домашно вино. Лицето на стареца светна и на устните му се изписа доволна усмивка. Аз се грижех за него като за почетен гостенин и разделях с него първата хапка от всяко блюдо. Той се хранеше, без да бърза, служейки си умело с ръце, умееше да се държи добре на трапезата и когато отпиваше от виното, не забравяше да капне няколко капки на пода в чест на боговете. После се появи гордостта на обяда — прасенце, приготвено с някакви местни подправки. Накрая бяха поднесени пресни плодове, сред които имаше и нарове. Поръчах да бъде отнесена достатъчно храна за Ханна, както и подходяща храна за малко дете като Мисме. Това, което не можахме да изядем, подарихме на прислугата. Старецът ни похвали за щедростта ни.

След като се наситихме, той взе един нар в дясната си ръка, а в лявата държеше чашата си с вино. Тоягата му лежеше на пода пред него. Обхвана ме странното чувство, че и по-рано съм преживявал точно същото в някакъв далечен град: и там подът беше целият в рисунки. Виното започна да ме замайва и аз казах:

— Стари човече, все още не зная името ти! Надали мислиш, че не съм забелязал погледите, които си разменихте крадешком с домакина ни? Аз, разбира се, не познавам обичаите ви, но все пак струва ми се странно, че пия и ям от черна глинена посуда, а жена ми яде от сребърно блюдо и пие от златна коринтска чаша. Тъй че би ли ми обяснил тази странност.

— Не е страшно, че не си разбрал — отвърна той. — Знай само, че не е от пренебрежение и че не напразно ти поднесоха яденето и виното в древни съдове.

Стопанинът протегна към мен ръка, в която държеше изящна сребърна чаша, сякаш искаше да поправи грешката си, но аз незнайно защо не исках да я приема. Продължавах да държа черната глинена чаша. Формата й ми изглеждаше странно позната. Най-накрая казах:

— Може би ме бъркате с някой друг. Защо ви е да ми давате свещени древни съдове? Не е ли това жертвена посуда?

Вместо отговор авгурът метна към мен нара и той падна в чашата ми. Аз се бях полуизлегнал на ложето, опрян на лакът, плащът ми се хлъзна надолу и откри едното ми рамо. В лявата си ръка продължавах да държа черната чаша, нарът беше вътре в нея и аз не го докосвах. Когато домакинът ни видя това, той дойде при мен и надяна на шията ми гирлянда от цветовете на ясен.

Авгурът си докосна челото с пръстите на дясната си ръка и каза:

— Чужденецо, имаш ореол около главата си!

Аз се усмихнах:

— Прощавам ти, ти си магьосник и виждаш нещата не тъй, както са в действителност. Ето защо те гощавам с вино. А не виждаш ли сияние и около главата на жена ми?

Старецът погледна към Арсиное, направи отрицателен жест и каза:

— Не, това не е сияние, а само отблясъкът на залязващото слънце. Тя не е равна на теб.

Изведнъж усетих, че започвам да виждам през стените, и погледнах към Арсиное. Пред очите ми лицето й се промени и се превърна в лицето на богинята, брадата на стареца изчезна и той се превърна в мъж в разцвета на силите си. Видях и лицето на стопанина и бръчките в крайчеца на очите му, но той вече не беше собственикът на домовете, които се даваха под наем, а някакъв непознат мъдрец.