Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Засмях се и казах:

— Какво искате от мен? Не съм ли чужденец за вас?

Старецът докосна с показалец устните си, след което посочи с него към Арсиное. Тя изведнъж се прозя уморено, легна на ложето и заспа. Авгурът стана и докосна челото й:

— Спи сладко и нека нищо лошо да не ти се случва. А на теб, чужденецо, ти дойде времето да узнаеш бъдещето си. Не се страхувай. Не са ти дали отрова. Сложиха ти само от свещената билка и сега си готов за обреда. Аз също опитах от нея, за да виждам по-добре. Ти съвсем не си обикновен човек, тъй че обичайното гадаене не е за теб. Хайде да отидем заедно до хълма.

Съзнанието ми беше ясно, не се боях от нищо и оставих Арсиное там, където беше заспала. Не знам как е възможно, но на излизане от двора авгурът мина през вратата, а аз направо през стената. Когато тръгнахме към хълма, аз виждах отстрани тялото си, което послушно следваше авгура. Побързах да се върна в плътта си, тъй като усетих, че безтелесен не мога да общувам с останалия веществен свят. Никога по-рано не бях изпитвал подобни странности. Случилото се приличаше повече на сън, ето защо започнах да си мисля, че явно съм препил. Но колкото и да е странно, не ми се виеше свят и краката ми стъпваха сигурно и твърдо.

Стигнахме до площад, от едната му страна се намираше сенатът, а от другата — затворът и някои други забележителности. Той искаше да ми покаже местните храмове, но аз внезапно свърнах встрани и се упътих по тясна уличка към отвесния край на голяма скала. Върху нея беше разположен кръгъл храм с дървени колони и каменни стълби. Седнах на стълбите с лице на север и ми се струваше, че просто не мога да се обърна на юг. Почувствах необичаен прилив на сили, макар да разбирах, че едва-едва започвам да прониквам в същността си.

Старецът седна от лявата ми страна и посочи с тоягата си четирите страни на света. Той ги назова, след което спомена и имената на птиците, които прелитаха над нас. Аз усетих, че трябва да вляза в храма, чийто вход приличаше на пещерен. Самият храм бе отчасти вграден в самата скала и още щом влязох, разбрах, че вътрешните стълби водят под земята. Авгурът ме следваше по петите. Чух клокочене на вода и скоро стигнахме до нещо като малко подземно езеро, в което непрекъснато се вливаше вода от един процеп в стената. В края на езерото бяха положени три свежи зелени венеца. Първият беше изплетен от маслинови клонки, вторият — от върбови, а третият беше от тъмнозелен бръшлян.

Старецът се огледа изплашен и прошепна:

— Не трябваше да влизаме тук! Това е храмът на Веста и тук живее нимфата Егерия 43 43 В римската митология пророчица, нимфа на ручей, от който весталките черпели вода за храма на Веста. — Б.пр. , с която е имал право да се среща единствено лукумонът, живял някога в Рим. Ние, етруските, наричаме нимфата Бегоя…

Аз клекнах и докоснах с пръсти студените води на езерото. Напръсках лицето и дрехите си, след което сложих на главата си венеца от бръшлян и казах:

— Хайде да излезем тогава. Готов съм.

Но изведнъж в подземното помещение стана много тъмно. Откъм входа му видяхме силуета на жена, която бе забулена така, че не можех да видя лицето й. Вълнена наметка покриваше цялото й тяло. Виждаха се само върховете на пръстите й и ми беше трудно да определя дали жената е млада или стара. Тя откри лицето си само за миг, странните й очи се вгледаха в мен и тя отстъпи встрани, без да каже нито дума.

Не зная какво точно почувствах в този кратък миг, когато загадъчната жена ме погледна, но щом излязох обратно навън, на слънчевата светлина, аз за първи път усетих безсмъртието си.

Седнахме отново на прага на храма и аз казах:

— Боговете са тук. Те ми носят посланието си.

Авгурът се зави, хвана пастирската си тояга с лявата ръка, а дясната положи на главата ми, увенчана все още с венец от бръшлян. На гърдите ми висеше гирляндата от ясенови цветове. Двамата зачакахме. Изведнъж усетихме лекия полъх на вятъра. Той разхлади разгорещеното ми лице, чух как силно зашумяха листата на дърветата и видях как пред краката ми плавно падна дъбов лист. Отнякъде дочухме крясъка на ято гъски. Пред нас дотича черно куче, душейки земята. То направи кръг и продължи пътя си, следвайки нечия следа. Разбрах, че боговете в надпревара ми показват присъствието си. Някъде наблизо се изтърколи ябълка, а по крака ми запълзя гущер, който скоро падна и се скри в тревата. Сигурен бях, че петима от безсмъртните са ми дали знак. Знаех, че и другите седем са тука, макар да не издаваха присъствието си. Почаках някое време, след което се обърнах към тези от боговете, които ми бяха дали знак за присъствието си: