Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

— Времето на лъжите отмина. Мисме е дъщеря на Микон. Ти си спала много пъти с лечителя, още по време на бягството ни от Ерикс обратно в Химера, когато той не беше на себе си. Именно заради теб Микон се пропи, а ти си играеше с него, както котката си играе с мишка. Искаше да пробваш колко си привлекателна. Микон изпитваше ужасен срам от всичко това и не можеше да ме гледа в очите. Признай, Арсиное, че беше точно така. Или може би сега трябва да извикам и Мисме, за да ти покажа кръгличките й бузи — също като страните на Микон, и пълните й устни — също като устните му?

Арсиное изпадна в ярост. Тя започна да се бие с юмруци по коленете и да вика:

— О, поне да беше наследила очите ми! Но богинята е немилостива към мен. Мисме прилича изцяло на Микон! И фигурката й е ниска и набита. Но все пак може би като поотрасне, ще се източи, ще стане по-стройна. Е добре, Турмс, признавам всичко, но вината за това, което се случи, е твоя, изцяло твоя. Ти ме оставяше толкова пъти сама по цели дни и никакъв те нямаше, а Микон беше винаги при мен. Той ме обичаше толкова много, че аз не можех да му се противопоставя. Дори повече — искаше ми се да го утеша… Но бях извънредно учудена, когато заченах от него. Тук отново имаш вина ти, Турмс! Отведе ме толкова бързо от Сегеста направо при варварите, че нямах време да взема сребърната си предпазна халка и я оставих в двореца на кучешкия цар. — Тя ме погледна, видя, че не се сърдя, и продължи да нарежда: — Микон често се хвалеше с приключението си на златния кораб на Астарта из Източното море, а всичко това ме дразнеше и аз реших да му покажа какво може да преживее мъж в моите обятия — в обятията на жрица на Афродита. Той бе уверен в чара си, тъй като някога Аура припадаше само от докосването му. Но явно е, че всяко докосване на мъж е действало така на онова нещастно момиче. Не, Микон не можеше да се сравнява с теб, Турмс, макар и той да умееше някои неща.

— Не се и съмнявам — отвърнах аз и усетих, че търпението ми се изчерпва. — Разбирам всичко и прощавам, още повече че бащите на тези деца са мъртъвци, но едно не мога да разбера — как така се е случило, че аз самият не станах баща? Нима съм безплоден? Толкова често сме се наслаждавали на телата си, но все чуждо семе се е захващало в теб!

Арсиное поразмисли, после каза:

— Знаеш ли, ти май наистина си безплоден. Но няма защо да се огорчаваш толкова. Ти си необикновен човек, Турмс, и на теб не са ти нужни деца. Освен това много мъже биха ти завидели, защото можеш да си легнеш, с която си искаш жена, без да се страхуваш от последствията. Може би за това е виновна мълнията, за която си ми разказвал, или може би си имал възпаление, когато си бил малък и не го помниш. Но не е изключено това да е просто шега на богинята, която копнее за любовни ласки, но не обича да ражда деца.

Никога по-рано не бях и помислял, че мога да разговарям на подобни теми с Арсиное, и то съвсем спокойно, без помен от гняв или раздразнение. Явно беше, че бях помъдрял по време на прекараните години сред сиканите.

Но ето че още едно от подозренията ми се потвърди и аз узнах, че и Мисме не е мое дете. Мисълта за това ме накара да се почувствам гол и беззащитен. А всеки човек, сигурен съм, всеки човек трябва да се научи да намира опора в самия себе си. Не че това е лесно — напротив, много по-лесно е да народиш деца, за да поемат те отговорността да търсят смисъла на живота, а ти да си седиш и да си почиваш.

Усетих, че душата ми е завладяна от пустота, и се оттеглих отново в усамотение за няколко дни. Нямах намерение да търся и да чакам предсказания, исках просто да се вслушам в себе си. Измъчвах се от съмнения и не вярвах, че някога съм бил способен да предизвикам буря. Явно беше, че всички странни събития са били просто съвпадения или пък може би по-рано просто съм имал предчувствие за приближаване на буря. Когато започвах да танцувам, просто карах другите да вярват, че притежавам свръхестествени способности. Помня как земята въздишаше, как над Сицилия се понесоха огнени облаци, когато приближихме за първи път тази земя, но това не беше знак за мен, а за Дорией, тъй като се приближавахме към неговите владения. Когато той издъхна, земята отново затрепери и това беше пак в негова чест. Дорией беше заченал син.

Аз обаче си оставах сам и не знаех накъде отивам. Бях нещастен и сърцето ми леденееше от скръб. Бях безплоден като камък и любовта ми носеше само страдания.

Когато човек е обхванат от подобни съмнения, те пронизват душата му като остър нож. Това е присъща несигурност на плътта и никакъв разум не може да я изцели, болестта може да убие човека, също както уби и Микон, но ако премине, следите не са дълбоки.