Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Ти, непознати, който и да си, на мен подобен, когато някой ден дойдеш, пази се най-много от капаните на съмнението, защото те са най-опасни за завърналия се. Отдай се на самота, ако те застрашава нещо подобно, не слушай другите, а слушай само собствения си глас. Вярвай в собствените си сили, а не в това, което си научил от другите.

Най-добрият лек против съмнението е здравият сън. Но сънят често бяга, ако душата се измъчва от съмнения. Ето защо избягай и ти надалече, отдай се на пост, лишения и самота, докато не се научиш пак да спиш и докато не оздравееш напълно. Ако и това не помогне, яж тогава от тревата на безсмъртието, докато земята не стане като прозрачна и съумееш да прозреш през действителността, за да осъзнаеш колко е измамна. Но тревата на безсмъртието е като свещената напитка на сиканите — отровна. Доколкото знам, всички народи през всички времена са познавали тази трева и ще я познават в някакъв вид и в бъдеще, поне магьосниците и жреците ще я познават.

Ако тревата на безсмъртието предизвика видения у теб, винаги помни, че не всичко е истина, и се старай да подбираш това, което има смисъл за теб. Всеки зъл дух си има пазач. Той би дошъл да си прибере звяра, ако се научиш да го викаш. Пазачът е тъмен и непознат, но не се страхувай от него. Трябва да му се подчиняваш, щом веднъж си го повикал. Ако пък съумееш да извикаш при себе си светли духове, радвай им се, защото това е единствената благодарност, която чакат от теб, но не бъди прекалено зависим и от тях. По-скоро те трябва да бъдат твои слуги, а не ти — техен. Твоят дух пазител е свързан с теб дори и против волята ти.

Като те съветвам тъй, непознати, предупреждавам и себе си в теб, ако все още не си разбрал кой си и ако се познаеш едва когато влезеш в гробницата ми с изрисувани стени, едва когато вземеш в ръце пръстената чаша с вечните камъчета на живота ми. Погледни към стената тогава, непознати, погледни към стената и виж как радостно ти подавам яйцето на безсмъртието с невидимите си пръсти, докато почивам на тройно застлана постеля. Тогава съмнението ще те напусне.

Когато се връщах от планината, събирах по пътя си разни неща — ножове, наконечници за копия, украшения, за да ги предам чрез Ксенодот в дар на великия цар. Взимах всичко това без затруднения от сиканите, които не бяха привързани към вещите. Те разбираха, че щом ги взимам, значи имам нужда от тях.

Луната се виждаше и през деня, бял полукръг на яркосиньото небе, сякаш самата Артемида ме гледаше благосклонно и одобряваше действията ми. Вечерта заведох Хиулс при свещения камък на сиканите. Бях станал по-прозорлив и знаех, че те ме чакат.

Наистина там се бяха събрали дванадесет стари мъже. Всички носеха страховити дървени маски. По кожите, с които бяха облечени, различих, че са представители на няколко различни сикански племена, все жреци, вождове или старейшини. Те не ми проговориха и дори жрецът от моето племе остана безмълвен. Вместо това ми направиха знак да се съблека и ми надянаха кожа на елен. На главата ми сложиха рогата маска. Намазаха с мас свещения камък и поставиха отгоре му Хиулс. Дадоха на момченцето да яде сладки горски плодове, за да се чувства добре. Жрецът на племето ми връчи дървена чаша и ми направи знак да пийна малко от свещеното питие. След това всеки от тях пи по няколко глътки от същата чаша. Когато всички бяхме пили от питието, започнахме да обикаляме в кръг около камъка, на който беше Хиулс. След като питието започна да ни влияе, взехме да надаваме животински крясъци, всеки викаше като звяра, който представляваше, и почнахме да тичаме, да ритаме и да скачаме около камъка. Всичко това забавляваше Хиулс и той пляскаше весело с ръце. След това изведнъж забуха като бухал и аз видях как сиканите сметнаха това за извънредно добър знак. Докато танцувах, изпаднал в транс и ми се струваше отново, че мога да виждам много навътре в гората и дори през камъните, забелязах, че към кръга ни се приближаваха много горски животни и зверове. Те дори влизаха в кръга ни за малко и после пак изчезваха обратно в гората. Един глиган с огромни бивници изскочи от храстите и имаше много напорист вид, но никой не му попречи да влезе в кръга ни, ала скоро и той се скри пак в гората. Най-накрая от гъсталаците се появи сърна, приближи се до камъка с леки стъпки, подуши Хиулс, после с няколко скока стигна пак в храсталаците и скоро изчезна от погледите ни. Изведнъж Хиулс се успокои и сиканите прекратиха танца си. Запалиха огън в нарочен съд с въглени, който бяха донесли със себе си.