Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Опитах се да я прегърна, но тя рязко се отдръпна.

— Турмс, търпението ми се изчерпа. — Нима ти не страдаш като мен, не виждаш ли, че децата ни се превръщат в диваци, които не познават нищо друго, освен сиканските обичаи? Няма да усетим кога Хиулс ще порасне и ще трябва да го изучим в някой приличен град. Все ми е едно накъде ще вървим, само и само да можем отново да дишаме градски въздух, да ходим по настлани улици, да купуваме храната си от търговци и да се мием с топла вода. Не искам нищо повече. Турмс, годините, които прекарах с теб, ме направиха непридирчива, но помисли за децата си! — Тя говореше бързо и не ми даваше възможност да кажа нито дума, а в гласа й усещах негодувание. Привлякох я отново към себе си, но тя се отдръпна и възкликна: — Само това искаш от мен и не се интересуваш дали лежа на меко ложе или върху горски мъх! Омръзнаха ми навиците ти, Турмс, и ти няма да се докоснеш до мен, докато не решиш как да се махнем оттук. Побързай, негодни мъжо, иначе ще тръгна с първия срещнат търговец и ще взема и децата със себе си. Мисля, че все още бих могла да се харесам на някой мъж, макар ти да направи всичко, за да погубиш красотата и здравето ми.

Тя млъкна за миг, за да си поеме въздух и аз се вгледах внимателно в лицето й. Никога по-рано не я бях виждал такава и ми се отщя да я прегръщам. В очите й гореше зъл огън, бузите й бяха на червени петна, черните кичури на косата й се извиваха по раменете й като змии… Дори помислих за миг, че пред очите ми е обликът на самата Горгона и аз закрих със стон очите си.

Арсиное реши, че мълча, защото мисля как да я накарам да остане при сиканите. Тя тропна с крак и извика:

— Само от страх седиш в тези гори! Ах, защо не повярвах на Дорией навремето! Сега щях да съм царица на Сегеста и върховна жрица на Ерикс. Как можах да се влюбя в теб?! Къде ми бяха очите?! Добре че поне ми беше останал малко ум в главата и си позволявах някои удоволствия… — Тук тя се стресна, защото осъзна, че беше казала прекалено много, и поясни: — Имам предвид, че богинята ми се яви в съня ми и ми каза, че отново има нужда от тялото ми, както тогава, в Ерикс. Ако тя се е смилила над мен, защо трябва да се крия от хората? — Арсиное реши да се сдобри с мен, приближи се и ме прегърна. — Турмс, Турмс — каза тя, — помниш ли, че ти спасих живота, когато Дорией искаше да те убие?

Бях се научил вече да послъгвам Арсиное и успях да скрия истинските си чувства, макар в главата си да усещах бучене и да ми се струваше, че някаква пелена бе паднала от очите ми и чак сега осъзнах що за човек е някогашната жрица. Казах лицемерно:

— Щом ти се е явила богинята, това е добър знак и след няколко дни ще можем да си тръгнем оттук. Вече всичко е уговорено. Жалко само, че не ми позволи да споделя радостта си с теб. Толкова се надявах да те утеша с приготовленията за заминаване.

Тя не ми повярва веднага, но когато й разказах за тиренеца и Ксенодот, се разплака от щастие, притисна се нежно към мен и започна да ме целува. Помоли ме да я прегърна и аз и когато след време се отдръпна от мен, за първи път не се оплака от тръстиковата ни постеля. С полупритворени очи тя зашепна:

— Турмс, о, Турмс, като любовник ти си равен на боговете и няма друг по-красив от теб! — Подпря се лениво на лакът, погали ме по гърба и добави: — Ако разбирам правилно, Ксенодот ти е предложил да го съпроводиш до двора на великия цар. Това ще ни даде възможност да пътуваме през много прекрасни градове и ти ще получаваш щедри дарове, предназначени за сиканите. Колкото до мен, аз бих могла да ти създам приятели сред царедворците. Защо избра точно Рим, за който не знаеш почти нищо?

— Арсиное, преди малко говореше, че който и да е град би бил подходящ за теб. Според мен ти самата не знаеш какво искаш! — Станах, протегнах се, излязох от пещерата и извиках: — Хиулс, Хиулс!

Момченцето се втурна към мен ловко и бързо като катеричка или като сикан, докосна коляното ми и се загледа в очите ми. Разгледах го на ярката дневна светлина, обходих с поглед извънредно силното му за петгодишно момченце тяло и леко мрачните черти на лицето му, с дебели вежди и рязко очертана уста. Разбирах, че няма смисъл да търся повече доказателства — в жилите му течеше кръвта на хераклидите. Очите му напомняха тъй много на очите на Дорией.

Не изпитвах ненавист към детето, та нима е възможно да се мрази дете? Не се сърдех и на Арсиное — разбирах, че тя в същността си е такава и нищо не може да я промени. Корях се единствено за собствената си глупост и за това, че не бях проумял нещата по-рано. Мъдрата Танаквил бе схванала веднага всичко, а сиканите завикаха „Еркле, Еркле!“ веднага щом видяха момченцето. Но любовта заслепява човека и той не може да види нищо дори и при ярка дневна светлина.