— Съществува предание — отвърна той, — че Рим е основан от двама братя близнаци. Майка им била весталка, пазеща свещения огън в един от малките градове близо до извора на реката. Тя твърдяла, че е била обладана от бога на войната, когото срещнала, докато черпела вода от извора на реката. Лукумонът на града заповядал двете деца да бъдат сложени във върбова кошница и да бъдат пуснати по течението на реката. Кошницата плавала, докато не стигнала до подножието на една планина, където спряла, заклещена на брега. Там двете деца били намерени от вълчица, която ги занесла в леговището си и ги откърмила заедно със собствените си вълчета. Ако това наистина е така, то много е вероятно весталката наистина да е заченала от бога на войната. Но когато момчетата пораснали, те се сбили и единият от братята убил другия. Този, който останал жив, също не живял щастливо. Той пък бил убит от жителите на същия град, който двамата братя по-рано основали.
Етруските навлезли в града и въвели ред — продължи тиренецът, — но не се намерил лукумон, който да желаел да застане начело на жестокия Рим. Ето защо този град е бил управляван винаги от царе, които се подчинявали на тарквинските лукумони.
Разказът му ме потресе, но аз не промених решението си. Предзнаменованията, които бях получил, не трябваше да се тълкуват двойнствено. Върбовият лист означаваше река, вълчето — град Рим, а птиците — път на север. Именно натам трябваше да потегля с близките си хора и явно беше, че няма защо да се страхувам от града, който приютяваше всякакви престъпници.
Ксенодот се вслушваше нетърпеливо в разговора ни и най-накрая не издържа и произнесе:
— За какво беседвате толкова развълнувано? Може би съм ти станал вече скучен, многознайни сикане?
— Търговецът ми разказа за града си, макар тиренците обикновено да си държат езика зад зъбите — отвърнах аз. — Ако искаш, можем да продължим разговора си на гръцки.
Тиренецът неохотно изсумтя:
— Едва ли бих бил толкова разговорлив, ако не ми беше показал свещения морски кон.
Той стана, зави се с плаща си и се оттегли намръщен да спи. Слугите последваха примера му и ние с Ксенодот останахме сами.
— Имам жена и две деца, но бях осенен от знамение и трябва да потеглям от горите на сиканите — казах аз.
— Тръгни с мен! — предложи ми Ксенодот — Скоро ще отплавам отново обратно за Йония заедно със Скит. Великият цар на персите ще те вземе в свитата си, тъй като ти си водач в сиканско племе. Когато се научиш да говориш персийски и приемеш местните обичаи, той може да те направи цар на сиканите.
— Знамението ме зове на север, а не на изток, тъй че няма никакъв смисъл да ме придумваш. Но ако обещаеш да ме покровителстваш, докато сме в Сицилия, ще ти разкажа всичко, което знам за сиканите и за Ерикс, а повярвай ми, то съвсем не е малко.
Отначало той изобщо не ме разбра и уверяваше, че съм луд и че не умея да се възползвам от блестящата възможност, която едва ли щеше да ми се падне втори път в живота. Но аз настоях на своето и в края на краищата се уговорихме Ксенодот да тръгне с тиренеца, който имаше да продава още много стока, към владенията на други сикански племена, за да може да се запознае колкото се може по-добре със земите им, да отбележи на картата реките, изворите и местата за търговия, както и планините и хълмовете, тъй като път из гората нямаше, а картата би помогнала много на бъдещите пътници. За свещените скали и дървета на сиканите обаче не споменах нито дума.
Договорихме се, щом тиренецът продаде всичката си стока, аз да дойда със семейството си на същото място, където бяхме седнали — до реката, под боровите дървета, и да се срещна отново с Ксенодот. Той се учуди на думите ми и предложи да определим ден и час на срещата си. Ето защо ми се наложи пак да го убеждавам надълго и нашироко, че ще знам по-отрано кога ще се върнат, тъй като сиканите ще ме уведомят.
Когато се върнах в пещерата, още отдалече дочух веселия смях на Хиулс и Мисме. Те не умееха да играят тихо и по това никак не приличаха на сикански деца. Според навика на сиканите влязох, без да поздравя, седнах до огнището и докоснах с ръка горещите му камъни. Децата изтичаха при мен и седнаха на коленете ми. Мургавото лице на Ханна светна от радост. Но незнайно защо Арсиное изглеждаше сърдита. Тя каза на децата да излязат навън да играят, след което ме попита къде съм се запилял, без да я осведомя.
— Трябва да поговоря с теб насаме, Турмс — прибави тя и даде знак на Ханна също да се махне.
Читать дальше