Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Сиканите седнаха в кръг и разказаха, доколкото можаха, че в планините и горите им са се появили предсказатели и са предрекли появата на новия цар. Тези пророци били укрепили духа на сиканите, които започнали да нападат земите на Сегеста. Когато някои от знатните сегестянски граждани се опитали на коне и бойни колесници да ги прогонят, сиканите ги подмамили в своите капани и ги избили.

Но след като извършили тези убийства, осъзнали, че скоро сегестяните ще опитат да си отмъстят и затова решили да дойдат при Дорией. От незапомнени времена сред горите на сиканите се е разказвала легендата за воина чужденец, който ще се появи някой ден от морето, ще победи местния цар и ще върне земите на тези, които първи са се заселили из тях. След всичко това според легендата силният воин ще обещае да защищава сиканите и да се връща винаги при тях, щом има нужда от него. Така че местните жители бяха дали вече и име на Дорией. Наричаха го Еркле и се обръщаха към него с молба да прогони елимите и да върне земята на древните й обитатели — сиканите.

Дорией изобщо не се удиви на оказаните му почести, тъй като никога дори и за миг не забравяше божествения си произход, а се опита да научи диваците да произнасят правилно името Херакъл. Но това не им се удаде и те продължаваха да възклицават: „Еркле, Еркле!“ Дорией цъкаше с език, клатеше глава и повтаряше, че не е съвсем сигурен дали ще има полза от такива варвари.

А те действително бяха варвари и много от тях държаха в ръцете си копия и стрели с каменни накрайници, само предводителят им можеше да се похвали с железен меч, а някои от главатарите им имаха железни ножове и копия. Сегестяните не разрешаваха на никого да продава на горските племена желязно оръжие и наказваха много строго търговците, които дръзваха да нарушат правилата им. Сиканите поваляха дори дърветата по първобитен начин — палеха огън под дънерите, тъй като нямаха брадви.

Всички сикани притежаваха тайнствената и безпогрешна способност да намират камъните, обитавани от земните духове, да определят дърветата, в които живееха дриади, и никога да не черпят вода от изворите, чиито нимфи не се отличаваха с благонамерен нрав. Преди срещата с Дорией жрецът им беше изпил пророческа напитка, която сиканите умееха да приготвят от горчиви горски плодове и корени, и бе сънувал приближаването му, тъй че те знаеха кога и къде да се появят от гората, та да не се разминат с него.

Дорией ги попита дали искат да се присъединят към него и да встъпят в открит бой със сегестяните. Но сиканите поклатиха глави и казаха, че са свикнали да се бият само в горите и не смеят да се появят из равнината около Сегеста, тъй като се боят извънредно много от конете и злите кучета, с които беше прочут града. Обещаха обаче да наблюдават хода на битката откъм храсталаците и да поддържат бойния дух на воините на Дорией с думкане на тъпани, изработени от дървесна кора и кожа.

Дорией се вгледа внимателно в лицата им, след което се обърна радостно към мен:

— Ето, сиканите сякаш са създадени за бъдещи илоти на царството ми. По-добри от тях не бих могъл дори да си представя. В моята Сегеста юношите няма да бъдат мамини синчета, а ще имат правото да се наричат мъже чак когато убият първия си сикан. Но нека това да си остане между нас — няма защо тези диваци да научават предварително съдбата си.

Придвижвахме се все по-напред и все по-често от горите се появяваха сикани и викаха, гледайки с възхищение Дорией: „Еркле, Еркле!“ Жителите на Панорм бяха наистина удивени и повтаряха как никога не са и предполагали, че в близост до тях живеят толкова много сикани. Сиканите бяха плахи, когато не се намираха под прикритието на гората, и не се показваха дори за да търгуват, а оставяха стоките си на определени места, които се знаеха от продавачите. Същите им връщаха в замяна друга, предварително уговорена стока.

Най-сетне пред погледа ни се ширнаха плодородните полета на Сегеста с надгробните камъни, олтари и паметници. Дорией ни заповяда да не тъпчем посевите, тъй като ги смяташе вече за своя собственост. Наоколо нямаше жива душа и ние побързахме да се скрием зад градските стени. До паметния камък на някой си съмнителен Филип Дорией се спря и каза:

— Тук ще се бием, за да умилостивим духа на баща ми.

В далечината по самите градски стени подтичваха хора, които изглеждаха развълнувани. Когато ги видя, Дорией заповяда да забием с тъпаните, за да не излезе подло нападението ни. След това изпрати вестител в Сегеста и заяви чрез него наследствените си права, като същевременно призова царя на Сегеста на бой. Направихме си лагер до градските стени в съседство с паметния камък на Филип, за който Дорией беше убеден, че е на баща му, и се заехме да ядем и да пием. За съжаление бяхме изпотъпкали част от посевите, тъй като бяхме около две хиляди души, ако се броят и сиканите, които се криеха зад нас.