Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

— Единственото, което всъщност желаеш, са украшения и красиви дрехи — заспорих аз умърлушен. — Необходима ти е власт само за да можеш да задоволиш всичките си капризи и да въртиш на пръста си всички мъже около себе си. Каквото и да ти набавя, няма да се задоволиш, а ще искаш още и още… Ти си ненаситна, Арсиное!

Тя обхвана отново с длани лицето ми и започна пак да ме целува, въпреки че се противях.

— Може би си прав — каза Арсиное и сви кокетно рамене. — Приеми ме такава, каквато съм, или ме остави на мира. Трябва да мисля и за бъдещето на детето си. Необходима ми е сигурност и сама ще си я създам, щом ти не можеш да ми я дадеш.

Тя бе победителката в спора ни, а аз усетих как душата ми се изпълва с горчивина под пълната луна на Панорм, в храма на богинята. Арсиное ме накара да се почувствам смъртен сред смъртните. Не можех да се откажа от нея, макар самото й докосване да се бе превърнало в страдание за мен.

На следващия ден Дорией строи фокейците за придвижване по суша, което според него трябвало да ги ободри и да им помогне да възстановят силите си след дългото морско плаване. Независимо, че се бяхме появили съвсем неотдавна в Панорм, славата на красавеца воин вече се беше разнесла из града. Преди да тръгне на поход, Дорией извърши жертвоприношение на централния площад пред тълпите местни жители, които го наблюдаваха мълчаливо и с благоговение. „Той е една глава по-висок от всички нас, той е неуязвим и равен на боговете!“, дочуваше се шепот.

Когато жертвата беше извършена, Дорией извика:

— Всички на път!

Без дори да се обръща назад, той напусна града в пълни бойни доспехи, въпреки непоносимия пек. Ние, останалите „триста“, както ни наричаше Дорией, вървяхме в колона след него. В края на дългата върволица от воини крачеше Дионисий с камшика в ръка. Всичко, което беше останало от съкровищата ни, беше натоварено на мулета и магарета. По-голямата част от трофеите обаче беше безвъзвратно загубена заедно с петдесетвеслените кораби. Когато навлязохме във вътрешността на равнината, с учудване осъзнахме, че към нас се бяха присъединили много мъже от Панорм. А привечер, щом достигнахме възвишенията, следваха ни вече и стотици пастири и селяни, които дори бяха успели да се въоръжат с каквото им попадне.

Построихме си лагер и скоро по полегатите склонове на хълмовете заблестяха огньовете ни. Изглеждаше, сякаш повечето жители на Панорм и околностите му се бяха вдигнали срещу Сегеста. Но още на третия ден от мъчителния поход непривикналите да се придвижват пеша фокейци започнаха да се оплакват от умора и да показват един на друг изранените си стъпала. Тогава Дорией се обърна към тях със следните думи:

— Аз самият съм ви повел и се наслаждавам на похода, макар да съм в пълно бойно въоръжение, а вие носите само мечове и щитове. Погледнете ме: дори не съм се изпотил!

Те му отвърнаха:

— Лесно ти е на теб да говориш така, Дорией! Та ти изобщо не приличаш на нас.

Когато стигнахме до първия сладководен извор, фокейците се хвърлиха на земята и започнаха да се обливат целите с вода, весело да се плискат и да повтарят, че нямат намерение да мръднат оттук.

Подканванията на Дорией не помогнаха, но камшикът на Дионисий си свърши работата и скоро хората тръгнаха отново на път, стенейки от болка. Дорией изгледа с уважение Дионисий.

— Не си глупав и явно започваш да схващаш сложната наука на пехотното командване — похвали той морския човек. — Приближаваме се към Сегеста, а пред битка е необходимо хората да бъдат изморени от път, за да нямат сили да побегнат от бойното поле. Пътят между Панорм и Сегеста е като че ли нарочно отмерен с тази цел от боговете. Ще влезем направо в Сегеста и ще се строим в боен ред откъм вътрешността на стените на града.

Дионисий отвърна навъсен:

— Предполагам, че разбираш наистина от бой на сушата, но не забравяй, ние сме моряци, а не хоплити, привикнали към подобни битки. Ето защо, сигурен съм, че няма да успееш да ни строиш в няколко реда, а всички ще застанем рамо до рамо, един до друг. Но разбира се, ще те последваме, ако ни поведеш.

Дорией се разлюти и заяви, че има намерение да поведе решителната битка в съответствие с правилата на сухопътната война, тъй че дори и потомците му да могат някой ден да се учат от примера му. Но в този миг пред нас се изправиха група сикани, които се появиха изневиделица между дърветата. Бяха облечени в животински кожи и въоръжени с лъкове, копия и прашки. Лицата и телата им бяха нашарени с бойни знаци в червено, черно и жълто, а предводителят им беше с дървена маска. Те изпълниха боен танц пред Дорией, след което положиха в нозете му няколко човешки глави, явно първите жертви от Сегеста — някои от знатните жители на града. Главите бяха полуизгнили и воняха отвратително.