Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

За чест на фокейците трябва да се каже, че не закачаха много мирните жители на Панорм. Вярно е, че обикаляха къщите в търсене на плячка, но нищо не взимаха насила, а само посочваха с пръст вещите, които си бяха харесали. Като виждаха загорелите им лица и окървавените им ръце, повечето жители на Панорм им даваха доброволно това, което искаха, само и само да се избавят по-бързо от пиратите. Но ако някой от жителите на града започнеше да се дърпа и да не позволява да му бъде разграбена собствеността, фокейците със смях продължаваха пътя си, без да се натрапват повече.

Победата, хубавото и обилно ядене, виното и лъчезарните видения за бъдещето, което ги чакаше, докараха пиратите до прекрасно разположение на духовете. Те вече предчувстваха колко хубав ще бъде животът им в Ерикс, чийто владетел ще бъде храбрият и неуязвим Дорией.

След като остави стражи на пост, Дорией тръгна към дома на местния съвет, където си беше избрал да пренощува — дървена постройка с каменно стълбище. Спартанецът бе обзет от истинско негодувание, когато откри, че в сградата нямаше никакви съкровища, само изписана с трудни за разчитане знаци заповед за основаването на Панорм и няколко кесии със свещени камъчета на речните божества. Вбесен, Дорией изпрати да бъдат повикани старейшините на града, които пристигнаха с дълбоки поклони и побързаха да го уверят, че Панорм е беден град, който плаща огромни данъци на Сегеста. Твърдяха, че самите те не притежават почти нищо друго, освен дрехите на гърба си, а когато интересите на Панорм изисквали да се устройват пирове в чест на боговете или на пристигнали първенци от други градове, то чашите и другата посуда старейшините носели от собствените си домове. След като ги изслуша, Дорией се навъси и заповяда два огромни сребърни бокала от съкровището на Дионисий да бъдат подарени на съвета на града. Те бяха финикийска изработка и се отличаваха с изящество. Дионисий се опита да протестира, но Дорией го прекъсна:

— Отдавна съм установил една горчива истина: сърцето на човек е там, където са съкровищата му. Всъщност аз никога не съм бил обикновен човек, тъй като имам божествен произход, така че подобни неща не ме засягат лично. Сърцето ми е там, където е мечът ми. Съвсем не са ми нужни съкровищата ти, Дионисий, но длъжен си да признаеш, че всичките ти трофеи отдавна биха се озовали на дъното на морето заедно с корабите ти, ако не бях аз. Длъжен си да проумееш най-сетне, че именно аз ви спасих, като се обърнах към морската богиня Тетида.

Дионисий се възмути от думите му.

— Омръзна ми да слушам за твоята Тетида и за въображаемите ти странствания из морското дъно по време на пленничеството ти в сандъка за въжета. Въобще не мога да се примиря с това, че се разпореждаш със съкровището ни като с твое собствено.

Този път Дорией не се разсърди, а само се усмихна едва забележимо.

— Утре тръгваме към Сегеста и се надявам, че походът ни няма да е много труден. Та нима е лошо да се пораздвижим малко след изнурителното морско пътуване? Ще вземем със себе си ценностите, тъй като не можем да ги оставим на кораба: в пристана може да нахълтат картагенски съдове. Не се и съмнявам, че ще намерим магарета, коне или мулета, за да можем да пренесем всички трофеи. Вече съм дал заповед да бъдат намерени товарни животни, а собствениците им да тръгнат с нас, за да се грижат както трябва за добичетата си.

Дионисий измърмори нещо, но призна правотата на Дорией. Корабът ни имаше нужда от поправка и трябваше да бъде изтеглен на брега. Ако се заемехме сами с поправката на кораба, бихме били безпомощни, в случай че картагенски кораби наистина се появяха тъдява. Тъй че наистина разумно беше да се изтеглим от брега и да вземем със себе си съкровището. Самите фокейци също биха се сражавали по-добре, ако знаеха, че защитават трофеите си, събрани с толкова много усилия, кръв и пот.

Дионисий прехапа устни.

— Нека бъде тъй, както искаш, Дорией. Утре ще потеглим за Сегеста и ще вземем всичко ценно с нас. Където е съкровището — там е и сърцето ми, това наистина е така. Но какво ще стане с кораба ми, с триремата, която обичам като собствено дете? Нима трябва да я изоставим тук, в Панорм, сам-самичка и без всякаква защита?

— Сигурен съм, че имаш деца едва ли не на всеки пристан, където си пребивавал, Дионисий — бързо вметна Дорией. — Хайде по-добре да запалим триремата, а заедно с нея и всички останали съдове в това пристанище, за да не се чувстваме изкушени да се върнем някога.