Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Когато тялото на Ларс Тулар престана да се гърчи, Дионисий сложи в устата му монета и го хвърли зад борда. Той потъна веднага, а на повърхността на водата остана само жертвеният венец, който се поклащаше на вълните…

Имахме голямо преимущество пред противника, тъй като техните кораби се стремяха до последния момент да бъдат на гребла, за да могат да ни нападнат по-лесно. Видяхме, че и те започнаха да вдигат мачтите и платната, а вятърът блъскаше корабите им един о друг. Но никой от нас не възкликна от радост и Дионисий не се хвалеше с жертвоприношението си. Беше прекалено зает да оглежда протока заедно с кормчията, стремейки се да ни изведе напред.

Печалното жертвоприношение не се понрави на фокейците, макар впоследствие всички да твърдяха, че то беше неизбежно и Дионисий не би могъл да постъпи по друг начин. Всички гледаха мълчаливо да забравят случилото се и мисля, че никой от хората на Дионисий никога не спомена пред никого за смъртта на Ларс Тулар.

Аз също нямам желание да разказвам повече за страшното ни приключение и за преживяното в морето, тъй като сега, от разстоянието на времето, всичко ми се струва като глупава детска игра.

Бурята ни носи няколко дни на юг, а след това вятърът смени посоката си и ние се устремихме на изток. Започнах да разбирам, че преминахме през всички тези ужаси и не потънахме съвсем не благодарение на умението на Дионисий, а само защото бяхме управлявани от някакви висши сили, които водеха корабите ни накъдето беше нужно. Предположението ни се потвърждаваше и от това, че една нощ петдесетвесленият ни кораб изчезна и никой не чу нищо повече за него.

Настъпи пълнолуние и вятърът най-сетне отслабна. Намирахме се в открито море, в непознати води, и се клатехме като орехова черупка по вълните. Когато те утихнаха, изведнъж настъпи зловеща тишина, която звънеше в ушите ни по-силно от водния плясък в стените на повредения от дългото плаване кораб. Полуслепи от солените морски пръски, с отслабнали и измъчени тела, ние се качихме на палубата и Дионисий нареди с треперещ глас да бъдат раздадени последните запаси от сладка, но вмирисана вода и последните трохи от припасите ни. След като утолихме малко глада и жаждата си, ние отново възвърнахме способността си да разсъждаваме нормално. Арсиное намери сили да среши косата си, да намаже с багрило устните си и да се качи с треперещи нозе при нас.

Дионисий не преставаше да се възхищава на несломимата й воля — та нали която и да е друга жена отдавна би издъхнала сред несгодите, които ни заобикаляха. Котката на Арсиное, изпосталяла и с опърпана козина, също се появи на палубата и хората заговориха, че това е наистина свещено животно, щом беше оцеляло. Дори и аз бях принуден да призная, че котката действително ни беше донесла късмет.

Течението ни носеше все по-далече и по-далече и съгледвачите твърдяха, че чувстват дъх на земя. Когато наближи да се разсъмне, ние действително забелязахме ивица земя на хоризонта и видяхме в далечината да се издига планина. Дионисий извика от удивление и каза:

— В името на всички морски богове и дано те ми простят, че не ги назовавам, макар да ги помня отлично! Познавам тази планина и няма никакво съмнение, че тя изглежда именно така, както ми е била описана някога. Боговете навярно ни се присмиват, тъй като се върнахме почти там, откъдето тръгнахме. Тази планина се намира в Сицилия, брегът е северното крайбрежие на Ерикс, а оттатък планината се намира пристанът на град Панорм. — И добави: — Сега вече вярвам, че не ни е било писано да се доберем до Масилия, макар боговете да положиха много усилия, за да ме убедят в това. Жалко наистина, но няма какво да се прави, те са по-добри мореходци и от мен и можеха да ни заведат с много по-малко усилия до мечтаната Масилия, но явно не поискаха да го сторят… Нека оттук нататък ви води Дорией, щом такава е волята на безсмъртните. Аз съм готов да отстъпя.

Той изпрати хора да проверят дали Дорией е още жив и заповяда да бъде незабавно развързан. Всъщност ние с Микон отдавна бяхме прерязали въжетата, с които бяха стегнати китките и глезените му, тъй като той беше прекалено слаб и в толкова жалко състояние, че не можеше дори да скръцне със зъби.

В очакване на Дорией Дионисий реши да се пораздвижи и да оживи малко хората си. Той нареди на всички, които бяха все още в състояние да гребат, да седнат на веслата и да насочат кораба покрай бреговата ивица към другия край на планината, където беше пристанът на Панорм.