Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Дорией и Дионисий не се огледаха встрани. Погледите им бяха устремени единствено напред. Тримата вървяхме рамо до рамо и бързахме все повече и повече, тъй като всеки от нас се страхуваше да не остане по-назад от другите двама. Дорией бе гонен от чувството за собственото си достойнство, от стремежа да докаже, че не напразно е смятан за славен воин. Аз пък бях подтикнат от самолюбие. Спартанецът се страхуваше, че може двамата с Дионисий да го надминем по бързина, ето защо той се втурна напред. Скоро и тримата напредвахме с невероятна бързина. Зад гърбовете ни се чуваха бойните викове на фокейците и тропотът на стотици нозе. Съдейки по грохота на тъпаните, сиканите също не изоставаха, а и въстаниците от Ерикс явно ни следваха.

Оставаха ни около двеста крачки до сблъсъка с хоплитите сегестяни, но тези крачки ми се сториха безкрайно дълги. Трябва да си призная, че се страхувах ужасно, не смеех да вдигна поглед, а гледах върха на сандалите си. От вцепенението ме извади предупредителният вик на Дорией, който ме спаси от летящото към мен копие, тъй че успях да вдигна навреме щита си. Копието се заби в него и аз самият бях леко ранен, но забелязах това чак по-късно. Опитвах се да извадя копието от щита си, когато видях как блесна във въздуха мечът на Дорией също както някога отдавна, когато се биехме рамо до рамо. Той отсече с един замах копието, тъй че успях да вдигна щита си отново и тъкмо навреме, няколко мига преди сблъсъка ни със сегестяните.

Уверен съм, че по време на битка не е възможно да се предвещае изходът й, нито пък начинът, по който ще протече самата тя, тъй като хората, които участват в нея, са прекалено заети със спасението на собствения си живот в много решаващи моменти. Нападнахме тъй стремително, че някои хоплити от първите редове отстъпиха назад, като повлякоха със себе си цели редици — щитовете им бяха плътно препокрити един с друг. Скоро разбихме и втората редица, а фокейците не изоставаха дори и крачка от нас. Започна истинската схватка с мечове — всеки срещу всеки.

Сегестяните никога не са се отличавали с особена смелост, но бяха побеснели от загубата на толкова много любимци — коне и кучета, тъй че бяха споходени от страшната сила на гнева. Биеха се за имуществото си и за земите си, готови дори да загинат, но да не отстъпят на пришълците. Още по-опасни врагове от хоплитите бяха многочислените здравеняци атлети, привикнали да развличат господарите си с чудеса на сила и ловкост.

Дионисий крещеше на хората си:

— Фокейци, нашите предци са се били по тези полета и тук са гробовете им! Знайте, че сте у дома си! Бийте се на живот и смърт за това, което ви се пада по право! — И пак: — Фокейци, може би да не се стремите към слава, но помислете — биете се за богатствата си! Виждате ли тази паплач от Ерикс? Само чакат да ни избият и да натоварят на магаретата трофеите ни! Тъй че, дръжте се!

Измъчените фокейци нададоха толкова ужасяващ боен вик, че сегестяните отпуснаха мечовете си за няколко мига в пълно недоумение. Дорией погледна към небето и извика:

— Чуйте, чуйте! Над нас се чува шум от крила. Това е богинята на победата, която ни дарява с благоволението си!

Той произнесе тези думи в краткия миг тишина, който е познат на всеки, участвал някога в подобна битка. Може би всъщност само кръвта шумеше в ушите ми, но на мен ми се стори, че някъде високо над нас наистина се чува плясък на огромни крила. Фокейците също чуха този шум и плясък на крила — така поне разказваха по-късно.

Изведнъж Дорией бе обхванат от небивал възторг, силите му се умножиха многократно и вече никой не можеше да му устои. Рамо до рамо със спартанеца се придвижваше напред и Дионисий. Той приличаше на як бик и си пробиваше път напред с бойна секира, а фокейците го следваха по петите, обхванати от ярост към сегестяните — тези, които им се струваха последна пречка за окончателното разпределяне на съкровището. Накратко казано, скоро успяхме да разбием вражеските редици, а лековъоръжените воини удариха на бяг, изплашените коне увеличиха хаоса на бойното поле, а изпуснатите кучета започнаха да хапят, който им падне — независимо дали беше знатен сегестянин или от простолюдието на Ерикс.

Поривът изненада и царя на Сегеста, който не успя да намери прикритие. Дорией го повали с един светкавичен удар на меча си и сегестянският цар се просна мъртъв на земята. Спартанецът грабна короната на бога куче и я вдигна високо над главата си, за да я видят всички…