Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Всъщност сегестяните нямаха особена слабост към царя си и кучешката му корона. Повече от гибелта на владетеля на Сегеста ги бе изплашило поведението на свещеното куче Кримис и явното му благоразположение към Дорией. Но фокейците не знаеха това и нададоха отново боен вик, въпреки че хоплитите бяха почнали да се строяват заплашително, а отзад пътят ни беше затворен от бойни колесници и лековъоръжени воини.

В този момент откъм Сегеста се разнесоха уплашени викове. Оказа се, че коларите, които искаха да отведат на безопасно място впряговете с коне, бяха прегазили много от отстъпващите бойци. Те крещяха, че всичко е загубено и че градът е паднал. Събралият се народ по градските стени се увери, че битката е проиграна, тъй като виждаха колко много са загиналите, а така също колесниците, които се връщаха назад. Ето защо тези хора решиха да нападнат стражите на портата, да ги обезоръжат и да обявят бунт в града.

След като изгубиха царя си и разбраха, че Сегеста е въстанала, знатните воини дадоха знак да се прекъсне битката и се събраха на съвет. През това време ние се добрахме до градските стени и никой не се и опита да ни попречи. Всеки от бившите защитници на града мислеше единствено за собственото си спасение. Мнозина бяха вдигнали ръце, че се предават, и викаха, че са били заставени да се бият насила, а не по собствена воля. Водачите на народа на Сегеста помагаха на някои от тях да изкачат стената на града и ги взимаха при себе си. Самата стена не беше много висока — изградена от кал и камъни, тя беше подсилена на някои места и с дървени греди.

Като говоря за народа на града, имам предвид заможните търговци и занаятчии, които притежаваха роби и слуги. До този момент те нямаха особено голяма власт в Сегеста, която беше в ръцете на земевладелците и представителите на знатните семейства и се наследяваше. Тези властелини бяха привикнали да предават короната на бога куче на някого от собствения си род. Но търговското и занаятчийското съсловие нямаше нищо общо с тежненията на знатните, както нямаше нищо общо и с овчарите, и с лишените от земя селяни, които ни следваха по петите.

Спряхме се пред градската порта, за да се почистим от прахта и кръвта, а и да си поемем дъх. Дорией удари вратата с щита си и поиска да бъде пуснат в града. На главата си беше надянал кучешката корона на убития цар. Тя му беше малка, тъй че му се налагаше от време на време да я прикрепя с ръце, ругаейки местните жители за малките им глави. Сегестяните, както и повечето от кучетата им, наистина имаха малки глави и дребни лица.

За удивление на всички присъстващи вратите изведнъж се разтвориха широко и двамата синове на Танаквил пристигнаха, за да ни посрещнат като победители. Те приветстваха Дорией и го нарекоха „цар на Сегеста“, макар лицата им да си оставаха мрачни. След това ни пуснаха в града и бързо затвориха портата след нас. От фокейците бяха останали живи всичко на всичко четиридесет души. Повечето едва се държаха на крака от умора, носейки на раменете си или подкрепяйки под мишница ранените си другари. Народът посрещна Дорией с радостни викове и всички възхваляваха бойното му изкуство. Скоро пред нас се появи и Танаквил с величествени финикийски одежди. Една робиня носеше над главата й златотъкан слънчобран — като доказателство за родството на Танаквил с картагенските божества.

Танаквил приветства Дорией с величави думи и го хвана за ръце, желаейки очевидно да го накара и той да произнесе няколко слова. Дорией й предаде веднага шлема с кучешката корона, който му пречеше, след което застина на място. Той сякаш изгуби изведнъж ума и дума, започна да пристъпва от крак на крак и да се оглежда смутено наоколо, сякаш не знаеше какво да прави оттук нататък.

Според мен спартанецът би могъл да приветства по-сърдечно земната си съпруга, макар и да се беше свързал по мистичен начин с белоногата богиня Тетида. Ето защо аз побързах да се намеся и казах:

— Танаквил, приветстваме те от сърце! Повярвай, за нас сега си по-прекрасна и от слънцето, но Арсиное се намира все още в лагера ни и ние сме длъжни да я спасим, за да не попадне в ръцете на сегестяните.

А Дионисий добави:

— Явно Дорией трябва да каже какво ще правим оттук нататък, но според мен е редно най-първо да се погрижим за съкровищата си, които оставихме до гроба и които овчарите от Ерикс може да разграбят начаса.

Дорией въздъхна и отвърна:

— Да, да, съвсем щях да забравя за всичко това. Надявам се, че баща ми е доволен и душата му е спокойна. Сега обаче е нужно съмнителното име на Филип да бъде изтрито от камъка и на негово място да бъде написано: „В памет на Дорией, бащата на Дорией, цар на Сегеста, лакедемонец, някога най-красив от гърците и трикратен победител на Олимпийските игри, а така също в чест на всички от коляното на Херакъл.“ Попитайте хората от Сегеста, биха ли имали нещо против грешката да бъде поправена, и то възможно най-скоро!