Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Дорией я погледна с разсеян поглед и отвърна едва чуто:

— Колко си ми далечна, Танаквил! Струва ми се, че са изминали години, откакто те срещнах в Химера. Много си остаряла и бузите ти са хлътнали. Но разбира се, ще изпроводя свещеното куче, а след това ще заповядам да бъде издигнат храм на Херакъл в този град. За съжаление нямам време за теб, докато не бъде започнато това дело.

Танаквил се почувства засегната, ала скри това с усмивка, която показа зъбите й от слонова кост, изработени от майстора в Ерикс.

— Действително, отслабнала съм, но това е в резултат на безпокойството ми за теб — та аз нямах никаква вест от вас — каза тя. — Не се тревожи, уверявам те, че скоро ще ме виждаш с други очи, стига да намериш време да отпочинеш.

Синовете на Танаквил взеха да мърморят, че сега не е време за строеж на храмове, тъй като посевите са изпотъпкани. За постройка на нов храм би трябвало първо да бъдат проучени всички тайни знаци и знамения и да бъде изчислена подходящата година, а в Сегеста с тази работа се занимаваха жреците.

В края на краищата Дорией отстъпи и позволи да бъдат съблечени от гърба му бойните доспехи. Той се заметна с финикийски плащ, на който бяха извезани луната, звездите, нимфата на Сегеста и свещеното куче, след което тръгна към храма, следван от неголяма тълпа хора. В нея забелязах няколко фокейци, както и местни старшини, жени и деца, но не мъже — сегестяните от мъжки пол, които все още нямаха бели коси, бяха заети с по-важни дела. Свещеното куче не пожела да влезе в къщичката си, а ръмжеше и гледаше умолително към Дорией. Наложи се той да върже кучето, в резултат на което то започна да вие жално. Отказа да пие, отказа и вечерята си и хората взеха да се гледат разтревожени.

Дорией смъкна от главата си кучешката корона, която и без това му беше тъй неудобна, пък и нямаше други достойнства освен почтената си старост. Изгубил търпение, спартанецът извика:

— Воят на песа дразни слуха ми и ми навява печални мисли. Не го ли накарате да замълчи, ще отида и ще го пусна на свобода.

За щастие сегестяните не разбираха какво говори Дорией, иначе не се знае какво би последвало от думите му. Аз също бях разстроен от зловещия вой и се обърнах към Танаквил с думите:

— Ако разбирам правилно, тук има обичай всяка година да се дава нова невеста на кучето. Не е ли това обикновено най-красивата местна девойка? Защо я няма сега, когато тя би трябвало да успокои кучето?

— Това е само стар обичай и вече от момичетата не се иска да изпълняват подобни задължения — отвърна Танаквил. — В днешно време те само изяждат заедно с кучето сватбения сладкиш, след което се връщат незабавно у дома си и съвсем не са длъжни да живеят заедно с него. Но защо пък да не опитаме и да не извикаме някое ново момиче, което би приласкало песа и би го накарало да замлъкне?

При вида на Дорией разбрахме, че няма време за губене.

Танаквил извика нещо на местните хора и тутакси дотича едно момиче, което клекна до кучето и обви ръце около шията му. Малката взе да му шепне нещо в ухото и кучето я загледа учудено, макар че се дърпаше и искаше да се освободи от прегръдката. Но девойчето беше упорито и не пусна кучето, докато то не се успокои и не замлъкна. Веднага се намериха завистници, които се развикаха, че момичето е недостойно за свещеното куче, тъй като е от нисш произход, но Танаквил им отвърна с резки думи, че това не е единственото нарушение на законите през този ден. Щом свещеното куче прие момичето, значи така е било писано, прибави хитрата жена.

Къщичката на кучето се намираше в двора на царския дворец и предвидливата Танаквил бе успяла вече да се погрижи за топла вода и за вечеря. В този дворец отдавна не живееше никой и вътре вонеше отвратително, тъй като залите служеха за хранилище на всякакви свещени вещи, много от които бяха животински телесни части. Сградата се различаваше доста от домовете, към които бяха привикнали знатните гърци, и бившият цар бе идвал тук само в редките моменти, когато трябваше да изпълни някой обичай. Но Дорией хареса двореца и заповяда съседната сграда да бъде също освободена, за да се настанят там фокейците. Що се отнася до многото ранени, той нареди сегестяните да се погрижат за тях, след като повечето бяха получили вече помощ от Микон.

Танаквил имаше много грижи, тъй като искаше да направи всичко колкото се може по-приятно и по-удобно за Дорией. Като начало тя го изкъпа собственоръчно и намаза тялото му с благовонни масла — доколкото беше възможно, като се имат предвид многобройните му рани, подутини и охлузвания. След всичко това беше устроен пир в чест на спартанеца, но той беше толкова уморен, че не можеше да помръдне. Отнесоха го направо в готварницата, където той хапна една-две хапки от готовите гозби и изведнъж почувства, че му прилошава.