Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Наближаваше есен и фокейците разбираха, че съдбата им скоро ще бъде решена. На всичкото отгоре жените на Сегеста не искаха да имат нищо общо с тях. На моряците им се струваше, че сините знаци, оставени на плещите им от лъжепрорицателя, стават все по-видими и личат дори през дрехите им. Ето защо те често мъдруваха как ли се чувства човек, ако го дерат жив. Всеки ден покрай постройката, в която бяха фокейците, минаваха двамата картагенски посланици със свитите си. Лицата им бяха меденочервени, а брадите им бяха украсени със златни нишки. Макар двамата да оставаха безмълвни, някои от придружаващите ги отправяха закани на висок глас към фокейците. Моряците мълчаха и не отвръщаха с долни подигравки, тъй като Дионисий им беше забранил да казват каквото и да е. Утешаваха се с това, че през живота си бяха чували много по-лоши ругателства, и то на много по-добър гръцки. Но въпреки това всекидневните разходки на картагенците покрай дома на хората на Дионисий бяха започнали да досаждат прекалено на фокейците.

Най-много от всичко моряците страдаха от безделието. Бяха готови да вземат участие дори в прибирането на реколтата, ако сегестяните им позволяха. Но в земите на Ерикс хората бяха привикнали да изпълняват някои тайни ритуали по време на жътва, за които не бих искал да говоря сега, ето защо те се страхуваха, че присъствието на чужденци ще отрови зърното им. Впрочем може би е по-добре, че не им дадоха да прибират реколтата, тъй като там фокейците лесно можеше да бъдат обкръжени и убити — та нали от тях бяха останали живи само тридесет и трима души. Мен, Арсиное и Микон никой не докосна дори с пръст — нито картагенците, нито пък местните жители. Обитавахме двореца на Дорией и както някога в Химера, отново се ползвахме с гостоприемството на Танаквил.

За да убият някак времето, фокейците бяха започнали да укрепват сградата, в която живееха, като между другото поставяха на вратите и свои стражи. Чистеха сребърните и златни трофеи, гледаха си на кости и спореха за какво ли не. Изпитваха силен недостиг на вино, но Дионисий им беше забранил да пият от виното на Сегеста, след като забеляза, че тези, които им носеха храна, искаха все по-висока и по-висока цена за нея, докато виното им се поднасяше безплатно.

Колкото повече наближаваше зимата, толкова по-неспокоен ставаше Дорией, на когото фокейците бяха омръзнали прекомерно. Той не знаеше как да постъпи с тях, а картагенците продължаваха да настояват да им бъдат предадени всички фокейци, обвинени в пиратство, и то още преди да е свършил мореплавателният сезон.

Когато разговарях с посланиците, те се усмихваха снизходително и ми обясняваха, че всички слухове за хора, одирани живи, са само празни приказки и че такива обичаи в Картаген съвсем няма. Разбира се, законите на всесилния град бяха строги, но не чак дотам. Пиратите обикновено се изпращаха на работа в рудниците на Иберия, където имаше постоянен недостиг на работна ръка. За да не избягат оттам, понякога ги ослепяваха или пък им чупеха колената, но нищо по-страшно от това не се беше случвало.

Разказах всичко това на Дионисий, но когато ме изслуша, той само поглади брадата си и отвърна, че фокейците нямат никакво намерение да се превърнат в роби на отровните рудници на Иберия и да се оставят да им вадят очите и да им чупят колената, само и само да угодят на Дорией. Той обаче не ми откри какво бе намислил да предприеме, въпреки че ме смяташе все още за приятел. Една чудесна сутрин забелязах, че откъм двора на фокейците се издига висок стълб дим. Побързах натам, за да разбера какво става, и когато влязох в двора, видях, че фокейците бяха изкопали огромна яма, в която бяха хвърлили прекрасните сребърни трофеи и ги топяха, като яростно разпалваха огъня с огромен мех. Вадеха скъпоценните камъни и перли от прекрасните предмети на изкуството, а статуетките от слонова кост разбиваха на парченца. Дионисий каза:

— Ако те питат какво правим, кажи че принасяме жертва на боговете, преди да се предадем в ръцете на картагенското правосъдие. И това, както виждаш, наистина е огромна жертва. Търговците на Сегеста не искат купят от нас тези скъпоценни вещи, тъй като мислят, че скоро ще се сдобият с тях безплатно. Но ние няма да оставим нищо зад себе си.

Аз обаче се вгледах внимателно в действията на фокейците и разбрах, че всъщност делят среброто помежду си. Възмутих се и казах:

— Не мога да гледам спокойно как гинат толкова изящни предмети. Пък и разбирам, че хвърляте жребий и разпределяте среброто помежду си, както и перлите, и скъпоценните камъни. Но мен и Микон не ни повикахте! Кой ще ни даде полагаемата ни се част от богатството? А и Дорией ще се обиди, ако разбере какво правите. Та нали и той извоюва с меча си своята част от трофеите?