Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Почти не помня времето, когато Арсиное доби дете, тъй като това се случи в лоша за мен нощ. Момченцето се роди призори, когато навън се изливаше проливен дъжд. Микон облекчи болката на родилката с някакви отвари и я остави в ръцете на местните баби. Съобщи ми само, че раждането било сравнително лесно. Но аз чувах жалните писъци на Арсиное, виждах потта, която се стичаше по лицето й, и кръвта по изпохапаните й устни и не можех да се съглася с него.

Арсиное започна сама да кърми детето и имаше толкова много мляко, че част от него дори изхвърляше. Боговете бяха милостиви към нас: момченцето се оказа здраво и силно и ревеше с всичка сила още от първия ден на живота си. Радвах му се много и исках веднага да му дам име. Но Дорией каза:

— Не бързай толкова, Турмс. Нека да почакаме, да видим дали боговете няма да изпратят някакъв знак.

Арсиное също ме помоли:

— Не обиждай Дорией, като бързаш да дадеш име на младенеца. Според мен и за нас, и за детето би било добре, ако почакаме именно Дорией да му измисли подходящо име.

Лично аз смятах, че Дорией се намесва в неща, които не го засягат, но той толкова се развълнува, когато се роди младенецът, че аз наистина бях удивен и замълчах. Веднага щом видя детето, Дорией отиде в храма на Херакъл, за да принесе благодарствена жертва. Този храм всъщност беше постройка, която по-рано служеше за светилище на финикийския бог на огъня, но Дорией я беше преустроил в храм на Херакъл. Старейшините на града бяха особено обидени от това му дело.

Пролетните бури бяха започнали, вятърът виеше и денем, и нощем, непрекъснато се изливаше проливен дъжд и много дървета бяха съборени от ураганите. Дорией започна отново да изпада в мрачни настроения и да ме гледа някак странно.

Често го заварвах при Арсиное — той беседваше с нея и не откъсваше очи от детето. Но щом се появях, и двамата замлъкваха. Арсиное винаги си намираше някаква работа и започваше да бъбри уж съвсем невинно и безгрижно. Ако се случеше така, че в стаята да се появи и Танаквил, всички се чувствахме някак неудобно, защото усещахме, че картагенката е изпълнена със злоба към Арсиное. А Арсиное дотолкова се страхуваше от Танаквил, че изпитваше безпокойство да не би тя да направи нещо лошо на момченцето. Опитвах се да я успокоя, че с времето Танаквил сигурно ще заобича младенеца. Та нима някой би могъл да желае злото на това невинно създание, говорех й аз. Бащинската гордост ме заслепяваше и аз не забелязвах нищо нередно.

Настъпи и онзи паметен пролетен ден, когато пред двореца бе намерено мъртво куче, връзка счупени стрели и разбита глинена плоча. Всичко това бе завито в платно цялото напоено с прясна кръв. За съжаление не успяхме да скрием кървавата находка, тъй като жителите на града я бяха забелязали още преди нас. Танаквил пребледня и каза:

— Картаген не ни изпраща вече посланици за преговори, а направо ни съобщава решенията си, и то по такъв начин, сякаш сме варвари и не разбираме никаква писменост.

Дорией се намръщи:

— Това изобщо не е вест от картагенците. Нагласено е от синовете ти и от теб самата, Танаквил. Искате да вдигнете бунт в града и да ме свалите. Отдавна те подозирам, жено!

Не знаех има ли право Дорией да говори така, но съзнавах, че Танаквил е способна на всичко, само и само да задържи мъжа си при себе си. Защото, ако наистина имаше заговор против него, Дорией би се почувствал несигурен и би изпитал нужда от подкрепата на картагенката.

Но Танаквил вдигна ръце към небето и занарежда:

— Дорией, Дорией, спомни си, че праотците ми са едни от основателите на великия Картаген. Картагенските богове са също тъй силни и мъдри, както и гръцките, и тъкмо те ми нашепват, че ти се намираш пред ръба на пропаст и може би ще извършиш ужасна грешка. Нима не помниш, о, съпруже, че именно аз те направих цар на Сегеста? Как би могъл да ме подозираш в коварство и лъжа?

Дорией ритна с крак кучешкия труп и извика:

— Съдбата и боговете, както и собственият ми меч, поддържан от праотеца ми Херакъл — ето кой ми помогна да извоювам властта си, а не ти, Танаквил! Ако пък наистина си ми помогнала, то е единствено защото боговете са те използвали за сляпо оръдие, с което да постигнат целта си. Тъй че аз нищо не съм ти длъжен. Знам много добре, че можеш да омайваш и че си ме омагьосала, за да сключа с теб противоестествен брачен съюз и да те направя царица. Ти винаги си се стремила към власт и си мечтала за царствен съпруг!

Танаквил впи поглед с неизразима злоба в очите на спартанеца, направи неприличен знак с ръка и каза: