Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Котката залочи с езиче от паничката на Кримис, след което се отри о козината му и започна да му ближе ушите. Колкото и да беше странно, но кучето дори не се отдръпна.

— Истинско чудо! — възкликнах аз. — Очевидно е, че тези свещени животни се познават помежду си… В Египет котките са на висока почит и всеки, който оскърби по какъвто и да е начин някоя от тях, бива осъждан на смърт. Но не мога да си обясня защо египтяните ценят толкова тези зверчета…

Ханна бе също тъй изумена, както и аз.

— Съпругът ми е болен, а ето че котката успя да го успокои по-добре от мен самата. Твоя ли е котката, Турмс?

— Не — отвърнах аз. — Тя принадлежи на жена ми, на Арсиное.

— Навярно говориш за Истафра, жрицата, която избяга от Ерикс. Нима тя е твоя жена?

— Да — кимнах аз. — За нея говоря. Неотдавна ни се роди син. Навярно си забелязала детенцето.

Девойчето прикри с длан устата си, за да не се засмее, но веднага след това прие сериозно изражение и попита:

— А нима младенецът е твой син? Но защо тогава Дорией го носи непрекъснато, а жрицата ходи по петите му и се държи за царствения му плащ? Всъщност признавам, че тя е извънредно красива.

Аз се засмях и казах:

— Дорией ни е приятел. Във възторг е от момченцето, тъй като самият той си няма наследник. Но и момченцето, и жената са мои и само мои.

Ханна поклати глава в недоумение, погледна ме право в очите и ми зададе странен въпрос:

— Ако бях красавица, би ли се съгласил да ме прегърнеш и да ме погалиш? Тъй ми се иска да си поплача!

Изразът на слабичкото й лице ме трогна и аз отвърнах:

— Аз и сега ще те прегърна и ще се помъча да те утеша. Самият аз често се чувствам нещастен и самотен, макар да имам жена и дете. А може би именно те са виновни за това…

Взех я в обятията си и тя притисна към гърдите ми мокрото си от сълзи личице. После прегърна шията ми с тънките си ръчички и каза:

— Толкова ми е хубаво с теб, Турмс! Никой не ме е прегръщал така, откакто умря майка ми. Обичам те повече от Дорией и повече от онзи горделивец Микон, който не иска да се погрижи за кучето, макар да го помолих. Отвърна ми само, че е свикнал да лекува хора, а не животни. — Изведнъж тя ме прегърна още по-силно и зашепна в ухото ми: — Турмс, аз съм много старателна и работлива. Бързо научавам това, което се иска от мен, и понасям леко бой и глад. Ако кучето умре, ще ме вземеш ли за гледачка на детето си?

Аз отвърнах изненадан:

— Добре, ще поговоря с Арсиное. Но умееш ли да гледаш дете?

— О, да — отвърна момичето. — Миналата година спасих едно недоносено момченце, като го хранех с козе мляко. Майка му го беше изоставила. Умея също и да меся хляб, да пера дрехи, да тъка и да гадая със семена. Бих могла да ти се харесам, стига да бях по-красива…

Вгледах се в мургавото й личице и в огромните й светлокафяви очи и казах:

— Всяко момиче би могло да бъде красиво, ако се грижи за себе си. Трябва да се научиш да се миеш, както правят гърците, да решиш косата си и да се обличаш в чисти дрехи.

Тя се отдръпна от мен, въздъхна и призна:

— Но аз дори нямам гребен и това е единствената ми дреха. Пред тържеството ме изкъпаха, намазаха ме с благоуханно масло и ме облякоха в чиста туника, но веднага щом свърши тайнството, ми я взеха и ми върнаха старата дреха. Не мога да отида гола до кладенеца, за да я изпера.

Изпитах състрадание и обещах още на другия ден да й подаря някой от гребените на Арсиное, както и да избера подходяща за нея туника, пак от дрехите на Арсиное.

Но на следващата сутрин бях забравил напълно за момичето. Денят беше жарък, слънцето печеше жестоко и въздухът не помръдваше. Всички градски кучета се бяха изпокрили на сянка. Ята птици се надигаха от близките храсталаци и отлитаха към далечните прохладни планини. Синовете на Танаквил пристигнаха, за да се посъветват с майка си, и се затвориха заедно с нея в покоите й. След време Дорией поиска Арсиное и детето да отидат при него и каза:

— Омръзна ми да чакам какво ще реши богинята. Искам да знам волята й! Много пъти отлагаш да я попиташ, Арсиное, но аз желая още сега да използваш вещите си знания на жрица и да изпълниш дълга си. От теб зависи дали ще потегля утре на поход към Ерикс, или не.

Опитах се да вразумя спартанеца:

— Ти, Дорией, си или пиян, или болен. Защо ти трябва война с Картаген?

— Ах, значи и ти, Турмс, имаш вина за мъртвия кучешки труп пред портите ми! — отвърна Дорией. — Ала не можеш да ме уплашиш и да ме накараш да отстъпя от пътя, начертан ми от боговете. Знаеш, че съм се споразумял с Тетида!