Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

— Танаквил — намесих се, за да не допусна спречкването, — знай, че по време на морското ни пътешествие Арсиное се чувстваше ужасно зле, повръщаше и дъхът й вонеше. Тя едва се държеше на краката си и изобщо не би могла да има пръст в това, в което я подозираш.

Оказа се обаче, че с думите си аз раних болезнено самочувствието на Арсиное.

— Какво знаеш ти за тайнствата и чудесата на богинята, Турмс? — възмути се жрицата. — Танаквил е по-мъдра от теб. Това, което се случи по време на морския ни път, бе единствено по волята на богинята, тъй като тя отдавна търсеше образ, в който да се яви.

Танаквил ме изгледа със злоба и прошепна:

— Ако имаше поне капка ум, Турмс, ти ще вземеш онзи свещник и ще разбиеш главата на Арсиное с него! Така ще се спасиш от много неприятности. Но сега не е време за празни приказки. Какво смяташ да правиш, Турмс?

— Да, наистина, какво смяташ да предприемеш, Турмс? — поде и Арсиное.

Главата ми се замая още повече от въпросите им.

— Защо изобщо трябва да предприемам нещо, щом за всичко си виновна единствено ти самата?! Но както и да е. Разбира се, бих могъл да го забия в гърлото на Дорией, докато спи дълбоко. Само че нямам намерение да го правя, тъй като Дорией ми беше някога приятел.

Арсиное скръсти умолително ръце:

— Моля те, насили се и убий отвратителния Дорией! Тогава ще можеш да вземеш кучешката корона, да примамиш на своя страна войската, събрана от него, за да тръгне на поход към Ерикс, и да се помириш с Картаген. Аз ще стана отново жрица в Ерикс и синът ни ще израсне в благоденствие и щастие.

Танаквил поклати глава състрадателно:

— Тази жена съвсем е обезумяла, щом мисли, че няма да те заподозрат, Турмс, ако намерят Дорией с прерязано гърло. Явно е, че аз самата ще трябва да се заема. Трима мъже съм изпратила на онзи свят и не виждам причина защо да не изпратя и четвъртия. В края на краищата, дори съм задължена да му направя тази услуга, още повече, че той е решил да ме погуби и да донесе разруха на земята на Ерикс. А сега бих искала да се махнете от очите ми и да държите по-далече от мен нещастното дете. Време е да си свърша работата.

Тя ни блъсна с ръка да си вървим и ние се скрихме в покоите си, за да изчакаме събитията в мълчание. Разглеждах личицето на сина си, мъчейки се да разбера какво бе накарало Дорией да сметне, че детето е негово. Но колкото повече се взирах в чертите му, толкова повече ми се струваше, че нослето на детето е съвсем като моя нос, а устата му прилича на устата на Арсиное. Взех дори огледалото на жрицата и дълго сравнявах собственото си лице с това на детето.

Изневиделица дочухме ужасен подземен тътен. Подът под краката ни се разлюля, стените се разцепиха на много места, предметите в стаята изпопадаха с трясък. Арсиное притисна в прегръдката си детето, а аз се опитах да ги прикрия и двамата със собственото си тяло. След като се отърсихме от вцепенението си, хукнахме към изхода и се измъкнахме навън през полуразрушената порта на двореца. Котката на Арсиное профуча покрай нас. Земята се разтресе още веднъж и една от стените на двореца рухна.

— Дорией е мъртъв — казах аз. — Тази земя беше наследственото му владение и тя се разтресе от гняв и мъка, щом той биде убит. Може би наистина е бил с божествен произход, макар да ми беше трудно да повярвам. Тъй често съм усещал миризмата на потта му и съм виждал как се аленее човешката му кръв.

— Дорией е мъртъв — повтори Арсиное и веднага след това попита: — Какво ни чака сега, Турмс?

Изплашените хора мъкнеха навън посуда и какво ли не още, тук-таме се щураха овце и крави, но изведнъж усетих как въздухът се изпълва със свежест, повя лек вятър и аз осъзнах, че огромно бреме е паднало от плещите ми. От царския дворец излезе Танаквил — с посипана с пепел глава и с раздрани дрехи в знак на траур. Двамата й сина вървяха подире й, но хората не им обръщаха внимание, тъй като уплахата от земетръса все още не бе преминала.

Арсиное и аз последвахме тримата към покоите на Дорией, където Микон стоеше до ложето на спартанеца. Той гледаше с изумление мъртвия цар на Сегеста, който лежеше на ложето си с почерняло лице и с изплезен език, извънредно подут и целият осеян със странни пришки. По устните на Дорией все още се стичаше пяна.

— Ако всичко това се бе случило през лятото, когато има много оси и пчели, бих казал, че Дорией е умрял от ужилване — изрази мнението си Микон. — Това се случва понякога, когато някой пияница заспи с отворена уста или пък ако някое дете изяде ягода, на която е кацнала оса. Но когато гледам Дорией, не мога да си представя какво е предизвикало ужасното подуване на езика. Именно това подуване обаче го е задушило.