Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

— Дълбоката гора? — попитах аз. — Но това е умно предложение! Микон, разбира се, ти си прав! Ще навлезем дълбоко в гората и ще се скрием там сред сиканите и дивите зверове, където никой няма да ни намери.

Към нас се приближи старо куцо магаре. Ушите му бяха щръкнали от страх, а от задъханата му муцуна капеше пяна. Микон се засмя, прегърна животното и зашепна ласкаво в ухото му. Магарето се успокои и успяхме да качим на него Арсиное, която прегърна детето в скута си. За да не изостава, Микон се хвана за опашката на магарето. Аз вървях редом с тях, а Ханна ме беше хванала за ръка. Накрая на цялата тази процесия пристъпваше котката на Арсиное, която се озърташе внимателно около себе си с огромните си кръгли очи.

Никой не ни се изпречи по пътя. Минахме през плодородните поля на сегестяните, навлязохме във вечнозелените гори и продължихме към закритите хълмове. Нощем спяхме притиснати един до друг, за да се топлим, и не смеехме да запалим огън, докато не срещнахме първите сикани, насядали около един от свещените си камъни. Те ни посрещнаха приветливо и ние прекарахме сред тях цели пет години. През това време Микон изчезна безследно, Арсиное роди момиченце, а Ханна порасна и се превърна в стройна девойка.

Но тепърва предстои да разкажа за всичко това, а сега ще се върна назад, за да опиша какво стана с Танаквил.

Когато Дорией бе премахнат, двамата синове на Танаквил укрепили извънредно много властта си в Сегеста и дори успели да подчинят войската, подготвяна от Дорией за война с Картаген. Ето защо старейшините на Сегеста били принудени да мълчат и да се подчиняват на двамата братя. Приготвиха разкошна погребална клада от дъбови клони за Дорией и малко преди погребалната церемония двамата заявили на майка си, че им е омръзнало властолюбието й и смятат да я изпратят обратно в Химера. Научих какъв бил отговорът на Танаквил. Тя казала, че след смъртта на възлюбения й Дорией животът й е загубил всякакъв смисъл и че възнамерявала също да стъпи в кладата и да свърши съществуванието си. Обяснила, че по този начин се надява отново да се съедини с Дорией след смъртта си.

Братята не възразили на желанието на Танаквил, въпреки че не били сигурни дали надеждите на майка им ще бъдат оправдани.

И ето, станало така, че Танаквил се покачила на кладата, облечена в най-красивите си одежди, прегърнала вече вонящия труп на Дорией и собственоръчно запалила с факла кладата. Танаквил изгоряла, държейки в ръце останките на любимия си.

Научих всичко това по-късно, от сиканите. Друго нямам какво да разкажа за Танаквил, а Дорией почти не съм оплаквал.

Срещнахме сикани за първи път при свещения им камък. Според обичая си казаха, че са ни очаквали и че са знаели за идването ни. Ако бяхме мнителни, щяхме да си помислим, че сигурно са ни следили, тъй като сиканите умеят да се движат съвсем безшумно. Но те се славеха със способността си да гадаят бъдещето, те винаги познаваха кой се приближава към тях и дали това е сам човек или множество от хора. Винаги усещаха къде се намират членовете на племето, към което принадлежаха, и с какво точно се занимават. Тази тяхна способност беше сходна с дарбата на оракул. Отгоре на всичко тя не беше само особеност на жреците им, а на всички сикани — едни я имаха по-силно изразена, а други по-слабо. Те не бяха в състояние да обяснят откъде се беше взело ясновидството им и го смятаха за съвсем естествено, при това доста рядко допускаха грешки. Всъщност и на оракула му се случва понякога да сбърка или думите му да бъдат изтълкувани погрешно. Сиканите мислеха, че всички хора притежават подобна на тяхната дарба и че дори и животните я имат — особено кучетата.

Докато ни очакваха, сиканите бяха намазали с мас свещения си камък и танцуваха около него в чест на подземните богове. Жрецът носеше на главата си рога и дървена маска, а на кръста си беше вързал опашка на див звяр. Бяха наклали огромен огън, над който кипеше котел с вода — канеха се да заколят магарето ни и да го сварят, след което да си хапнат от месото му. Магарето беше свещено животно според вярванията им и след като бяха видели, че идваме към тях с магаре, те бяха приели това за много добър знак и бяха изпълнени с уважение към нас. Макар да бяха опитни ловци и да не изпитваха недостатък от месо, те вярваха, че жилавото магарешко ще ги дари със сила и ловкост. Канеха се също да изпълнят и обреден танц около главата на магарето, след като го заколеха и я набучеха на прът.