Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

След като разбра, че не се шегувам, Арсиное се нахвърли да ме удря и да крещи, че трябва час по-скоро да я изведа от проклетата гора, докато не стигнем до някой гръцки град, където би могла да води приличен живот. Не си спомням колко време ми беше необходимо, за да я накарам да се успокои и да се примири със съдбата, но тъй или иначе, лошите мигове се забравят. Към края на лятото, когато Арсиное забеляза, че синът ни расте и крепне независимо от всички лишения, тя самата започна да участва в къщната работа и в другите ни всекидневни задължения. Цяло лято тя ходеше забрадена с кърпа, тъй че косата й беше скрита. Казваше, че това е в знак на скръбта й за всичко изгубено, за което аз бях виновен, но самият аз мислех, че постъпва така, за да ме дразни. Знаеше как обожавах вълнистата й руса коса. Веднъж в любовен момент тя дръпна кърпата от главата си и ми показа косите си, които се бяха променили напълно — от вълниста и блестяща като злато косата й бе станала съвсем права и гарвановочерна.

— Погледни какво ми стори — обвини ме тя. — Разбираш ли най-сетне, Турмс, какви страдания съм изживяла. По-рано косите ми бяха златни като на богинята. А сега мястото където ме доведе, ме промени напълно и до неузнаваемост. Красивата ми коса е черна и груба като на сиканска жена!

Не вярвайки на очите си, аз докоснах с пръсти косата й. Беше чиста и мека както винаги, тъй като Арсиное бе поддържала с тайни грижи косата си и я беше мила редовно, когато не бях наблизо. Но черният цвят бе истински.

В първия миг помислих, че това е чудо. Помислих си, че явно тя наистина може да се променя според обстоятелствата — суровият ни живот сред сиканите, техните мургави лица и синьо-черните им коси бяха променили и цвета на косата й. Но надви разумът и след изблик от смях аз възкликнах:

— О, Арсиное, колко си суетна! Разбира се, че като жрица ти се е налагало да изсветляваш косата си и да я къдриш, за да приличаш на богинята. Ти просто се срамуваш да си го признаеш. Но ето че сега ми показваш истинската си коса, а аз те обичам такава, каквато си, въпреки суетата ти. Това, че криеше промяната, показва, че и ти не си безразлична към мен.

Арсиное се разсърди и ме удари през лицето. После избухна в плач и извика:

— Нима не ми вярваш, Турмс! Не ми вярваш и за най-малките, най-незначителни неща! А аз, горката, провалих живота си заради теб! Ти си неблагодарник и те ненавиждам!

— Арсиное, не се опитвай да ме заблуждаваш и да ме караш да вярвам в неща, които не може да бъдат истина. Разбира се, че чудеса стават, но и най-своенравното божество не би могло да промени естествения цвят на косите ти.

В очите й заблестя ненавист и тя отвърна:

— Аз съм жрица на богиня Афродита, която е най-своенравната от всички божества. Ти би трябвало да го знаеш, Турмс! Нима не виждаш, че самата Афродита ти дава знак колко лошо си се държал с мен. Ако успея да предразположа богинята отново към нас, може би тя пак ще превърне косите ми в златни и вълнисти като преди.

— Разбира се — казах подигравателно, — ако някога се озовем отново в град, ти ще намериш подходящи багрила. Но мен не можеш да ме измамиш, Арсиное.

Тя впи тънките си пръсти в рамото ми, втренчи се в лицето ми, а очите й се разшириха и потъмняха.

— Турмс, в името на богинята, в името на сина ни, заклевам се, че това, което твърдя, е самата истина. Разбира се, аз съм слаба жена и често съм те послъгвала за какви ли не дреболии, тъй като ти си мъж и не разбираш някои неща. Но защо ми е да те лъжа за цвета на косата си. Той се промени, защото целият ми живот е различен, и това е тъй вярно, както че стоим сега един до друг. Ти трябва да ми повярваш.

Това, че тя се закле в сина ни и ме гледаше с такава жар в очите, ме накара да се разтреперя и аз усетих, как болка прониза тялото ми. Ако Арсиное се беше заклела само в името на богинята, не бих й повярвал. Самата Афродита е най-невярната от всички богини и все пак човек не може да не я обича. Но след като се закле в момченцето, аз не можех да не й повярвам.

Малкият Хиулс пълзеше около нас и се опитваше да избяга от Ханна. Аз го вдигнах от пода, дадох ми да смуче мазен кокал и казах на Арсиное:

— Сложи ръката си на главата на детето и се закълни отново, чак тогава ще повярвам, макар и да не разбирам как е възможно това.

Без да се замисли дори и за миг, Арсиное сложи ръката си на челото на момченцето, погали кестенявата му къдрава косица и се закле отново в истинността на думите си. Не ми оставаше нищо друго, освен да й повярвам. Косите на хората посивяват, тъй че защо пък да не почернеят косите на една капризна жена. Разбира се, това не беше нещо обичайно, но пък и Арсиное не беше обикновена жена.