Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Тя повдигна с ръце косите си и ме попита свенливо:

— Намираш ли, че съм грозна така?

Вгледах се в нея. Раменете й бяха голи и черната коса подчертаваше белотата им. Тя си беше вързала червено герданче от горски плодове на шията, а между гърдите й блестеше лунният камък — единственото украшение, което й беше останало от изгубените огърлици, обици и гривни. Усетих как силно заби сърцето ми и казах:

— Арсиное, точно сега си по-красива от когато и да било. Никоя друга жена не може да се сравнява с теб! Винаги когато те поемам в обятията си, ти си нова, непонятна, невъзможно сладостна. Обичам те, Арсиное!

Тя се протегна мързеливо като котка:

— Сигурно и аз те обичам, Турмс, макар да си невъзможен! Но на гърдите на една сиканска жена видях огърлица от зъби на див звяр. Може би ще те заобичам още повече, ако някоя вечер ми донесеш също такава огърлица.

Обещах да се постарая и усетих как сърцето ми прелива от щастие. Котката дойде и потърка голите ми стъпала с кожухчето си.

От този ден нататък Арсиное започна да се облича и да се кичи като сиканските жени — с кожи, пера, цветни камъчета и корали. Тя се научи и да рисува веждите си като тях, както и устата си. Сиканските жени татуираха телата си, но тази украса беше вечна и Арсиное не пожела да се разкраси по подобен начин. По това разбрах, че все пак нямаше намерение да прекара живота до края сред тези племена.

Не си заслужава да се разказва в подробности за ловните навици на сиканите и как ловяха риба от бистрите горски ручеи. В това отношение различните народи си приличат доста. Когато се сближих с някои от племето, с което живеехме, разбрах, че сиканите съвсем не са чак толкова големи варвари, за каквито ги мислех по-рано. Започнах да се разбирам доста добре с тях.

Започнах да опознавам и обичаите им и видях, че те си имат свои тайнства и свои закони като всички други народи. Само по външност напомняха на варвари, но ако можеха да живеят извън горите, те сигурно биха се установили някъде завинаги, биха започнали да се занимават с животновъдство и биха си построили къщи и храмове. Но както елимите от Ерикс, тъй и гърците от сицилийските градове колонии ги бяха потискали от много време насам, а финикийците от Картаген се опитваха да ги пленяват и да ги откарват като роби за нуждите на града си. Единственото, което им оставаше, бе укритието на горите.

Сиканите не желаеха да се подчинят на господстващите народи по начина, по който бяха подчинени например сикулите. Те твърдяха, че са по-стар народ от сикулите, които се били заселили по-късно от тях по тези земи.

Понякога строяха колиби от кал и клони, но винаги бяха в готовност да напуснат подобни убежища. Свещените им места не бяха отбелязани с ясни знаци, за да не бъдат осквернени от случайни пришълци. Дори на мен те не разкриха най-тайнствените си обичаи, макар да ми имаха доверие.

Беше в началото на престоя ни при сиканите, когато при нас дойде един чуждоземец, придружаван от няколко души от съседното племе. Той беше облечен като сикан и бе намазал лицето си като тях, но говореше добър гръцки език. Разказа ни, че е заживял сред тези племена, откакто бил прогонен от питагорейците и че със сиканите живеели и други гърци, елими и финикийци, на които им се наложило по една или друга причина да забегнат в горите и да се сприятелят със сиканите.

— Но — допълни той — сиканите държат при себе си и роби, които им трябват за изпълнението на тайнствата си. Някои от тях те пускат след време на свобода, но други биват убивани, ако се опитат да избягат например.

От него научихме, че между различните сикански племена няма особена разлика, освен че някои смятат едни животни за свещени, а други — други животни. Иначе всички сикани говорят на един и същ език и имат еднакви обичаи. Той прибави, че сиканите са доста по-хитри, отколкото ги мислят.

Питагореецът прекара доста дълго време при нас и ме научи да говоря езика на сиканите по молба на вожда на племето, при което живеехме. Той твърдеше, че животът със сиканите е особено щастлив, тъй като те не познават времето. Ако някой тръгне нанякъде, никой не се учудва от отсъствието му. Ако същият човек се върне след седмица, месец, година или даже след десет години, това също не учудва никого. Освен това сиканите делят всичко по равно помежду си.

Питагореецът обаче си остана доста странен и не искаше да разказва за себе си. Щом се сприятелихме, той предупреди Микон да не пие много-много от свещеното питие на сиканите.