Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Магарето ни не се възпротиви на съдбата си и биде заколено без особени трудности. Сиканите изтълкуваха и това като добър знак.

Котката на Арсиное обаче ги изплаши много, тъй като не знаеха що за животно е тя. Щяха да я убият, ако Арсиное не я бе взела на ръце, за да им покаже, че е питомно животно. Към Арсиное сиканите се отнесоха с особено уважение, тъй като тя бе пристигнала, яхнала магаре и с младенец в ръцете си. След като принесе жертва, жрецът на племето изпълни танц около момченцето, с който изрази радостта на племето от появата му. Той заповяда да сложим детето върху намазания с кръв свещен камък, след което напръска тялото му с магарешка кръв. Сиканите закрещяха в един глас:

— Еркле, Еркле!

Микон все още имаше малко вино, без което, струва ми се, не би могъл да издържи пътуването. От желание да предразположи сиканите към себе си той ги нагости с остатъка. Те пийнаха от виното и поклатиха глави, след което го изплюха. В отговор на почерпката на Микон жрецът му подаде със смях дървена купичка с някакво сиканско питие. Микон пресуши купичката, след което каза, че питието изобщо не може да се сравнява по вкус с виното, но скоро след това той изведнъж замръзна на мястото си и ни разкри, че вижда какво става в най-тъмните глъбини на гората, както и в земните недра.

Това свещено питие жреците и вождовете на сиканите варяха от горчиви горски плодове, гъби и корени, които трябваше да се събират търпеливо през всички времена на годината, като същевременно се следят лунните знамения. Пиеха го, когато искаха съвет от подземните си богове и духовете, които ги закриляха. Но аз забелязах, че пиеха от напитката и с единствената цел да се опиянят, тъй като не познаваха виното. С времето питието им допадна на Микон и докато живеехме сред сиканите, той го употребяваше всекидневно, макар и в малко количество.

Умората от бягството и пътя, близостта със свещената скала и облекчението от това, че успяхме да намерим убежище при дружелюбните сикани, всичко това сякаш подкоси нозете ми и аз седнах на земята. Когато всички замълчаха, чакайки явно някакво знамение, от гората се дочу крясък на сова, който се повтори няколко пъти.

— Арсиное — казах аз, — нашият син все още няма име. Хайде да го наречем Хиулс, както ни подсказа совата.

Микон избухна в смях. Той се тупна с длани по бедрата, облещи очи и възкликна:

— Прав си, Турмс! Кой си ти, че да даваш име на детето? Нека горската сова да го дари с име, а не собственият му баща!

Арсиное беше толкова уморена, че не можа да ни възрази. След като хапна от жилавото магарешко месо, тя се опита да накърми детето, но преумората, опасностите, които ни бяха дебнали на всяка крачка, и вълнението от смъртта на Дорией бяха пресушили гръдта й. Ханна взе внимателно детето в скута си и го нахрани от топлата супа, в която се беше варило месото, с помощта на подходящо продупчен кози рог. След това тя го зави в овча кожа и го приспа. Когато сиканите видяха, че момченцето спи, те ни заведоха до входа на една пещера, до която се стигаше по тясна тайнствена пътечка. Подът на пещерата беше застлан с тръстика, която служеше и за ложе и за завивка.

На съмване, когато се събудихме, аз изведнъж си спомних ясно всичко, което ни се беше случило, и първата ми мисъл беше — ами сега? Щом излязох от пещерата, едва не се спънах в един таралеж, който веднага се сви заплашително на кълбо. Спомних си за Ларс Тулар, когото бяхме принесли в жертва на морето, и думите му за таралежа, в чието знамение не повярвал. Ето защо приех срещата си с таралеж за предупредителен знак и реших, че явно ще трябва да останем известно време при сиканите. Явно тъй беше най-безопасно. Разбрах, че ще трябва да чакам друг знак и чак тогава да поема отново на път.

Щом взех решение да останем тук, изведнъж бях обзет от чувство на огромно облекчение и усетих как се изпълвам със свежи сили. Упътих се към близкия клокочещ ручей и пийнах от бистрата вода, след което се изкъпах.

Скоро и Арсиное се събуди и се разсърди страшно при вида на опушената пещера, грубото огнище и недодяланите дървени панички. Микон продължаваше да хърка.

— Ето докъде ме докара, Турмс! — каза тя с горчивина. — Ти ме направи нещастна и бездомна. Сега, когато грубата тръстика дращи нежното ми тяло, не съм сигурна дали те обичам или те ненавиждам.

Но аз бях бодър и изпълнен с необясним възторг, затова не се почувствах обиден, а казах шепнешком:

— Арсиное, любима моя, ти винаги си искала да живееш в сигурност и спокойствие. Винаги си мечтала и за собствено огнище. Тук си заобиколена от здрави стени, а огнището си е твое собствено, ако и да е тъй примитивно. Освен това си имаш прислужница и лечител, които ще се грижат за сина ти. Аз ще се науча да ловувам и да събирам горски плодове и корени, за да те храня и да изхраним и детето. За първи път през живота си се чувствам напълно щастлив и доволен от съдбата си.