Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

Но Арсиное не разбираше колко мъчително ми беше да произнеса всичко това, та ме погледна недоверчиво и прехапа устни.

— Защо трябва да постъпим така? Лошо ли ми е тук? Или може би мечтаеш вече за белите робини на Масилия и искаш да се отървеш от мен? Навярно съм погрозняла и не те привличам вече.

Да се разговаря с нея беше невъзможно и безполезно. Щом се опитах да й обясня, че желая само нейната сигурност, тя се разрида, хвърли се на шията ми и каза:

— О, Турмс, но аз не мога да живея без теб, макар да ти изглеждам лекомислена и вятърничава. Аз те обичам! Обичам те безкрайно много! Повярвай ми, по-рано не можех да си представя, че бих могла да се влюбя така! И знаеш ли, струва ми се, че чакам дете, твоето дете, Турмс! Помниш ли нашата първа среща в светилището? Колко странно, че веднага се хвърлих в обятията ти… Ах, как бушуваше тогава бурята!

— Кълна се в богинята! — възкликнах с изумление. — Но всичко това е невъзможно!

Тя се разсърди:

— Много е възможно дори, макар да ме е срам, понеже съм жрица. Но в онзи момент подобни мисли бяха далече от мен. Никога не съм изпитвала нещо подобно, Турмс! Ах, ако бяхме умрели тогава, със сплетени едно в друго тела, всичко щеше да е по-лесно!

— О, Арсиное! — простенах аз и я прегърнах крепко в обятията си. — Сега разбирам какво се е случило и какво е трябвало да се случи! Аз не очаквах нищо подобно. Колко съм щастлив, любима!

— Щастлив! — подигра ме тя и сбърчи нос. — А аз изобщо не съм щастлива и толкова ми е лошо, че дори те ненавиждам. Не съм мислила, че някой мъж може да ми причини толкова много зло. Ако си искал да ме обвържеш към себе си, ти успя, но пази се: ще ти се наложи да отговаряш за постъпките си.

Аз я прегърнах нежно и изпитах копнеж по нея. Тя беше много отслабнала и дъхът й миришеше на повръщано, тъй като нямаше сили да се измие и да се намаже с благовония. Не, бурята, която се вдигна тогава над Ерикс съвсем не беше случайна! Дорией и Микон бяха само временните й прищевки, които нямаха никакво значение. Отдавна й бях простил, толкова бях уверен в себе си и в Арсиное…

Но скоро отново си спомних къде се намираме и какво ни чака. Осъзнах, че единствено аз мога да спася Арсиное и детето си. За себе си изобщо не мислех. Отслабнал от оскъдната храна, от труда, от нощните бдения и тревожните мисли, изведнъж се почувствах отново освободен от земните окови. От глъбините на съществото ми се надигна неведома сила и аз отново можех да извърша чудо. Разтворих ръце и ги вдигнах към небето. Стъпалата ми не усещаха дъсчения под. Ръцете ми започнаха сами да се движат и аз не можех да ги спра, дори и да поисках. Сам не разбрах кога се озовах на палубата и четири пъти призовах вятъра на четири различни страни:

— Ела, ветре, разрази се, аз, Турмс, благословеният от мълнията, ви призовавам!

Викът ми прозвуча страшно в тъмнината, фокейците изоставиха заниманията си и се насъбраха около мен. Дионисий дотича и попита:

— Турмс, наистина ли призоваваш вятъра? Моля те, призови източен и не чак ураганен! Той би бил най-подходящ за нас.

Краката ми затанцуваха сами и аз се обърнах яростно към Дионисий:

— Замълчи, простосмъртни! Не гневи боговете! Обръщам се към тези, които са по-могъщи и по-древни от гръцките богове. Нека те сами да решат кой вятър да задуха! Мога да предизвикам буря, но каква ще бъде тя — не зная!

В същия миг морето се разлюля, корабите се разклатиха и над главите ни закапаха капки дъжд. Вятърът изведнъж се изви със страшна сила и Дионисий едва успя да заповяда да бъдат изгасени всички факли.

Етруските не схванаха веднага какво става и до нас достигнаха вопли на ужас: там силният вятър беше съборил котела с горящата смола, която се разля и подпали палубата им. Вълнението на морето се усилваше все повече и повече.

Аз кръжах и кръжах, без да мога да спра, и крещях в изстъпление, призовавайки още вятър. За да ме накара да млъкна, Дионисий се хвърли на гърба ми и ме събори: иначе бурята щеше да се превърне в страшен смъртоносен ураган. Щом усетих главата ми да се удря о дъските на палубата, изведнъж неведомата сила започна да се отдръпва от дълбините на тялото ми и аз отново станах обикновен човек. Трябваше да се хвана за нещо, та да не се озова в морето.

Гласът на Дионисий, даващ заповеди, се смесваше с воя на вятъра. Наложи му се сам да среже въжетата, с които бяха вързани двата други кораба, тъй като моряците не се решаваха да похабят толкова ценни въжета. От един от петдесетвеслените кораби дочухме викове за помощ, тъй като отворите от направените пробиви се бяха оказали без затъкнатите в тях кожи и корабът се пълнеше с вода. Нашият кораб също загреба вода от най-долните отверстия за веслата. Казано накратко, и на трите ни палуби цареше паника, докато най-накрая Дионисий не изрева към моряците от потъващия кораб да го напуснат и да се присъединят към нас. Моряците изпълниха с готовност заповедта му и дори някои от тях успяха да пренесат част от собствеността си, но каменният петел на Химера потъна заедно с кораба. Двама моряци загинаха, смазани от сблъсъка между двата кораба. Вторият петдесетвеслен кораб изчезна от погледа ни, носен със страшна сила от бурята.