Мика Валтари - Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

За щастие Дионисий успя да насочи кораба ни по посока на вятъра, тъй че не се обърнахме. Съвсем не разбирах как фокейците съумяваха да гребат, след като корабът ни ту се издигаше почти направо с носа си нагоре, ту падаше надолу в бездната. Когато Дионисий вдигна малко платно, набързо поправените рулеви весла като че ли накараха кораба да бъде по-послушен. Но платното прекалено много ускори съда ни: някои от гребците изпонападаха под пейките с потрошени ребра. Чувах как стенеха и призоваваха смъртта.

Успях някак да се добера до Арсиное. Тя лежеше по корем на дъното на каютата си и се опитваше отчаяно да се хване за нещо здраво, а от носа й течеше кръв. Щом усети допира ми, тя се разрида и ме затрупа с упреци:

— Значи всичко това е пак твоя работа, Турмс! Нима беше необходимо да предизвикваш такава буря само защото научи, че чакам дете? Не можеше ли да постъпиш по-разумно?

Аз я прегърнах и я защитих с тялото си, което беше вече цялото в синини. А какво ставаше в стомаха ми — дори не искам да си спомня!

Колкото и да е странно, останахме живи до сутринта. Когато слънцето изгря, бурята отстъпи и на нейно място задуха умерен попътен вятър. С надути платна, порейки огромните вълни, ние се носехме на запад. Хората започнаха да се усмихват и да се чудят, че въпреки всичко бяхме оцелели. Дионисий раздаде на всеки по чашка неразредено вино и изля малко от него в чест на Посейдон. Много от хората му сметнаха, че последният жест не беше нужен — та нали тук властваха други богове!

В далечината видяхме да се белее платно и един от зорките ни стражеви се покатери на палубата. След малко той съобщи, че това е петдесетвесленият ни кораб, който беше оцелял. Когато слънцето беше в зенита си, успяхме да го настигнем и с радост открихме, че не е особено пострадал.

Аз наистина бях предизвикал източен вятър, макар и без да зная как. Небето се проясни, но вятърът продължи да духа няколко дни и да гони корабите ни все по-далече на запад. На четвъртия ден забелязахме бряг, а зад него в далечината се синееха планини. Дионисий каза:

— Пред нас е един от големите острови, на който предците ни са основали колонии. Между островите има прилив. Ако ни провърви, ще можем да го преплаваме и да се озовем в морето, на чийто северен край се намира Масилия.

Дионисий заповяда да се насочим на североизток по дължината на бреговата ивица, но вятърът не ни позволи да спазваме тази посока и непрестанно ни теглеше към сушата. Скоро се озовахме в малък архипелаг. Бяхме заобиколени от малки островчета и течението ни влачеше между тях. Дионисий реши, че най-добре ще бъде да изпрати напред петдесетвесления кораб, който да провери не е ли много тесен проходът. Разпореди да бъдат поставени съгледвачи на носа и на кърмата, които да потърсят място за спиране, тъй като не биваше да оставаме до падането на мрака, а се налагаше да изтеглим корабите и да ги поправим набързо.

След като отминахме един скалист нос, ние се натъкнахме на рибарско корабче, натоварено с богат улов. Успяхме да пленим трима мургави и чернооки сарди, на които се наложи да поемат ролята на водачи през непознатите за нас води. Те не говореха на никой познат ни език, но възлестият камшик в ръцете на Дионисий се оказа добър учител. Пленниците ни обясниха как именно да заобиколим опасните островни скали, за да навлезем в пролива. Ако разбирахме правилно по жестовете им, то този пролив беше достатъчно дълбок и плаването по него беше безопасно.

Забелязахме, че върховете на риболовните им копия са от ковано желязо, и решихме, че тези хора са или подчинени от етруските, или търгуват с тях.

Дионисий реши да се държи приятелски и да спечели доверието им. Той заповяда корабчето им да бъде привързано за по-малкия от нашите кораби и не позволи на хората си да унищожат мрежите и улова им. Заплати за рибата, от която се нуждаехме, с няколко от сребърните химерски монети, измъкнати от Кринип.

Сардите повъртяха монетите в ръцете си, след което ни начертаха пътя през пролива, водещ към открито море. Показаха ни и къде можем да спрем — на един от първите пустинни острови, който беше нисък и на чийто пясък можехме да изтеглим корабите си. В далечината зад този остров се виждаше синьо-зелена ивица земя и затова Дионисий не ни позволи да палим огън. Изядохме рибата сурова, поръсена само със сол, тъй като бяхме съвсем изгладнели. Гълтахме я направо с кожата и хрущялите.

След като хапнахме, легнахме да си починем и заспахме като пребити. Подир твърдите корабни дъски топлият пясък и меката растителност на острова ни се сториха особено приятни, макар някои от моряците да се оплакваха от болки в корема, след като бяха яли сурова риба.