Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Рири, Лиза и госпожа Соломон отидоха да сложат масата.

В първия момент госпожица Замфиреску поиска и тя да им помогне, но видя, че Дорина остава. В такъв случай е по-добре да остане и тя. Има толкова младежи — шегуват се, смеят се, — по-хубаво е тук…

— Кой ще дойде с мен в избата да купим вино? — попита отново господин Соломон.

Почти всички мъже пожелаха да видят манастирската изба. Особено нетърпеливи бяха Андроник и Владимир.

— Да знаете обаче, че ще донесем виното във ведро — обясни им господин Соломон, поласкан от вниманието, с което се посрещаше всяка негова покана.

— Във ведра и глинени кани — уточни господин Замфиреску. — И да поискате да ви дадат от онова, рубиненото, страхотно е… Има и тамянка, но то много бързо ти се качва в главата…

— Много е силно — намеси се и госпожа Замфиреску. — Хорика, ние от кое имаме в колата?

— От същото.

— Хич не ни и трябва да ги смесваме — каза Стере. — Да не забравиш обаче да поискаш и сирене. Правят тия тука едно сирене, да ти се вземе акълът…

Групата тръгна да търси калугера, отговарящ за избата. Когато се разприказваха, бяха забелязали сенки на монаси, наизлезли пред килиите да видят откъде идват толкова гласове, но икономът не беше между тях. Господин Соломон го познаваше — мършав, висок калугер, с рядка брада, „изгризана от молците — добави господин Соломон — и приказва на носа си“. Започна да говори носово като него.

Стамате и капитан Мануила се разсмяха.

— Но къде е Андроник? — запита внезапно господин Соломон, забелязал, че младежът е изчезнал.

— Сигурно е отишъл да търси приятелите си — каза Владимир.

— Хайде де! Нима мислиш, че тази история с приятелите е истина?! — промълви шепнешком, с ирония в гласа, капитанът.

— Шшт! Недей така, може да ни чуе — намеси се Стамате. — Не е хубаво да го одумваме, когато го няма.

— Това казвах и аз — обади се господин Соломон. — Изглежда ми момче от добро семейство, но жалко, че е такъв буен, неспокоен — добави той, за да помири всички.

Намериха иконома и поискаха двайсет литра от тъмночервеното вино. Калугерът взе две големи глинени кани и едно ведро и им показа пътя.

— Само да можете да го изпиете всичкото — прошепна той, без да извръща очи.

Когато стигна пред една дървена врата, обкована с железа, калугерът спря, потърси ключа и отвори бавно, внимателно. После запали една вощеница и взе ведрото в лявата си ръка. Глинените кани остави на Владимир.

— Стъпвайте по-внимателно, че стъпалата са доста изтъркани — посъветва ги той.

Движеха се внимателно и с известно вълнение. Сводът на избата беше висок и се разширяваше, колкото по-навътре навлизаха. Владимир настръхна от студа и влагата, от тайнствеността на тези остарели зидове, от играта на сенките, раздвижени от пламъка на свещите.

— Кой знае колко неща са се случили тук — каза той замаян.

— Същото си мислех и аз — обади се капитанът. — Сякаш нещо те притиска… А сега тук се пазят само бъчвите с манастирско вино…

Стамате учудено разглеждаше стените на избата.

— … Дай ни, моля те, и малко от хубавото сирене — каза господин Соломон.

Калугерът пусна виното да тече в каната. То клокочеше и разпръскваше силна, благоуханна миризма. Очите на Владимир останаха приковани в рубинения въртеж в гърлото на съда. Виното преля малко и изтече във ведрото.

— … Това е най-хубавото вино по тези места — каза Андроник.

Всички потръпнаха и се обърнаха уплашени.

— Как дойде така бе, байно, че никой не те усети? — весело го запита господин Соломон.

Андроник посочи пътя, извеждащ от избата.

— Оттам — каза той спокойно. — Загубих ви на двора и затова дойдох направо в избата. Не за първи път слизам тук — добави той усмихнат. — Колко ведра от това вино съм изпил досега…

Калугерът вдигна глава, за да види по-добре лицето му. На пламъка на свещта всички имаха бледи, изпити лица, с дълбоки сенки.

— Познаваш ме, нали, отче? — попита го Андроник и прекара ръка през косите си.

— Идват много господа в манастира — каза калугерът и сведе очи. — Не ги помня добре.

— Но мене ме знаеш — добави по-тихо Андроник, като че ли искаше да го чуе само калугерът.

Обърна се рязко към останалите и им показа с ръка свода на избата.

— Аз познавам всички тези стени, сякаш съм бил тук от самото начало… Понякога ми се струва, че сънувам, толкова много неща помня. Кой ли ми ги е казал, кой ли ми ги е показал?… Сякаш съм се родил, когато се е градил манастирът…