Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

— Спри бе, човек, остави по глътка и за другите…

— Най-вече! — каза Андроник шеговито и загадъчно, след като отдръпна каната от устните си.

Ускориха крачка, за да настигнат другарите си.

Вечерята беше към края си. Наближаваше полунощ и младите вече нямаха търпение да станат от масата и да отидат в някоя друга стая. Там биха могли да разговарят по-свободно, да си организират други игри или дори да потанцуват. Госпожа Соломон беше споменала, че се е погрижила да донесе грамофона на Владимир. Ако покрият с носна кърпа фунията, може би няма да се чува отвън. „Всъщност — беше добавила тя — всички калугери спят по това време.“

Трапезата беше скромна само на вид — малки чинии, книжни салфетки, тук-таме чаши. Всъщност госпожа Соломон и госпожа Замфиреску бяха отрупали масата със студено печено месо, колбаси, сардели, различни видове сирене, плодове. Избраха нарочно тази стая за трапезария, за да оставят свободни за игри и танци другите помещения — по-големи и по-чисти. Всички знаеха, че този „студен бюфет“ — както казваше госпожа Замфиреску — няма да трае дълго, и не искаха да пръскат чинии и чаши и в другите стаи. В две от тях щяха да спят по-късно дамите. Бяха занесли там пътните си чанти, дрехите и пакетите. Леглата щяха да бъдат събрани едно до друго, за да се сместят по-добре. Госпожа Соломон обяви, че и тя остава, въпреки че беше усетила веднага комарите.

Владимир пръв даде знак за ставане. Беше пил доста и сега бе придобил кураж и неизчерпаемо въодушевление. На трапезата беше седял между госпожа Соломон и госпожица Замфиреску и се беше почувствал ухажван и от двете. Всяка от тях искаше да му каже нещо тайно на ухото, като притисне гърдите си до рамото му. Впрочем по време на вечерята компанията съвсем се беше отпуснала. Манастирското вино беше поразпалило всички, дори и Замфирескуви, които не бяха така близки с останалите.

— Хайде да видим дали не е изгряла луната — каза Владимир, като стана от стола и хвана за ръка госпожица Замфиреску.

— А дали да не направим сега една разходка до езерото? — попита някой.

Шумът от отместените от масата столове, благодарностите, отправени към домакините, смехът и всеобщите приказки заглушиха отговора. Всички се отправиха към голямата средна стая. Господин Соломон точно се опитваше да преброи желаещите още едно кафе, когато забеляза, че Андроник е побледнял, а погледът му е прикован във вратата. Откакто беше станал от масата, Андроник не беше отронил ни дума. Изглеждаше загрижен, възбуден, а очите му шареха на всички страни.

— Не се ли чувстваш добре? — попита го господин Соломон.

Лиза и Рири веднага се приближиха разтревожени до Андроник. Бяха чули въпроса на господин Соломон и използваха добрия случай да покажат вниманието си към този очарователен младеж, който беше възхитил всички със своята непосредственост по време на вечерята.

— Дали да не изпиеш още едно кафе? — предложи Лиза. Беше щастлива, че може пак да бди над него.

На масата беше седяла до него. Отново започваше да се надява, въпреки че Андроник не беше си позволил нито един по-интимен жест.

— Нищо ми няма — студено се усмихна Андроник. — Развълнуван съм по друга причина, но ако ви я кажа, ще ми се подигравате…

— Кълна ти се!… — започна пламенно Лиза.

Андроник я прекъсна вежливо с ръка.

— Нека да не пресилваме нещата — каза той. — Става дума за една дреболия… Но дреболия, която би могла да притесни някого от вас.

— Какво се е случило? — попита и госпожа Замфиреску, която се беше приближила заедно с госпожа Соломон и Владимир.

— Засега нищо — обясни Андроник, — но скоро ще се случи… Може ли малко тишина? — попита той.

В трапезарията Стере разговаряше високо с господин Замфиреску и с капитан Мануила. До вратата друга шумна група — Стамате и останалите.

— Какво става? Какво става? — попита някой.

Събраха се всички край Андроник. Стана по-тихо.

— По-добре е открито да ви кажа — прошепна Андроник. — Наблизо има змия…

Дамите едновременно изпищяха.

— Защо ги плашиш с такива шеги? — попита капитан Мануила леко ядосан.

— Съвсем не ги плаша — спокойно каза Андроник. — Много близо до нас има змия…

Отново се чуха викове, уплашен смях… Андроник обаче продължи, без да им обръща внимание:

— Ще дойде тук, когато излезем в градината, а може и по-късно, като си легнем…

— Пази боже! — възкликна госпожа Замфиреску и се прекръсти.

Андроник свъси вежди и наведе глава.