Милан Кундера - Самоличност

„Огънят на крематориума ми дава визитната си картичка“, каза си тя. Не беше измислила предварително тази фраза. Тя й дойде наум неизвестно как. Повтори си я няколко пъти, застанала права пред вратата сред несекващия шум. Не я хареса, демонстративно зловещият й характер й се стори безвкусен, но не успя да я прогони.

Чукането най-после секна, горещината поспадна и Шантал влезе в апартамента. Жан-Марк я целуна, но докато й разправяше нещо, ударите, макар и по-слабо, отново отекнаха. Имаше чувството, че я преследват, че не може да се скрие никъде. Все още потна, тя изрече без никаква връзка:

— Огънят на крематориума е единственият начин да опазим от тях телата си.

Забеляза учудения поглед на Жан-Марк и си даде сметка, че е казала нещо неуместно. Тогава бързо заговори за рекламния филм, за онова, което им бе разказал Льороа, и главно за зародиша, сниман в утробата на майка си. Зародишът, който в акробатична поза успява да извърши нещо като съвършена мастурбация, каквото не е по силите на никой възрастен.

— Зародиш с полов живот, представи си! Още няма съзнание, няма индивидуалност, няма възприятия, но изпитва сексуална възбуда и може би удоволствие. Излиза, че сексуалността предшества осъзнаването ни като индивиди. Нашият Аз още не съществува, но похотливостта ни е налице. И можеш ли да си представиш, тази идея развълнува колегите ми! Очите им се насълзиха пред онаниращия зародиш!

— А ти?

— О, аз изпитах отвращение. Ами да, отвращение.

Странно развълнувана, тя го прегърна, притисна се до него и остана така няколко дълги секунди. После продължи:

— Разбираш ли, дори в уж свещения корем на майка си не си на сигурно място. Снимат те, шпионират те, наблюдават мастурбацията ти. Жалката ти мастурбация на зародиш. Не можеш да им избягаш, докато си жив, това е известно. Обаче не можеш да им избягаш и преди да си се родил. Както и след като умреш. Четох в някакъв вестник как заподозрели в самозванство един човек, който си присвоил името на някакъв руски аристократ в изгнание. За да го изобличат, след смъртта му изровили останките на селянка, за която се предполагало, че му е майка. Направили дисекция на костите й, изследвали гените й. Бих искала да знам коя благородна кауза им е дала право да изравят горката жена! Да оскверняват голотата й, абсолютната голота, свръх голотата на скелета! Ах, Жан-Марк, изпитвам погнуса, само погнуса. А знаеш ли историята за главата на Хайдн? Отрязали я от още топлия труп, за да може някакъв откачен учен да разрови мозъка и да установи мястото, където се намира музикалният му гений. Ами историята на Айнщайн? Той грижливо написал в завещанието си, че иска да го кремират. Подчинили му се, но верният му и предан ученик отказал да живее без погледа на учителя си. И значи преди кремацията извадил очите от трупа и ги поставил в буркан със спирт, за да го гледат, докато самият той умре. Затова ти казвам, че само огънят на крематориума може да спаси от тях телата ни. Това е единствената абсолютна смърт. Не искам друга. Жан-Марк, искам абсолютна смърт.

След кратка пауза чукането отново се чу в стаята.

— Само кремирана ще съм сигурна, че няма да ги чувам.

— Шантал, какво ти става?

Тя го погледна, после му обърна гръб, отново развълнувана. Развълнувана този път не от това, което бе казала, а от гласа на Жан-Марк, натежал от загриженост за нея.

На другия ден Шантал отива на гробищата (както прави поне веднъж месечно) и спира пред гроба на сина си. Когато е там, винаги говори с него. През този ден сякаш изпитва нужда да обяснява, да се оправдава. Казва му: миличък, миличък, не мисли, че не те обичам или че не съм те обичала, но точно защото те обичах, нямаше да мога да стана това, което съм, ако ти беше тук. Невъзможно е да имаме дете и да презираме света, защото сме изпратили детето си точно в този свят. Именно заради детето се привързваме към света, мислим за бъдещето му, охотно участваме в гълчавата му, във вълненията му, взимаме на сериозно неизлечимата му глупост. Твоята смърт ме лиши от удоволствието да съм с теб, но в същото време ме освободи. Сега съм свободна в схватката ми със света, който не обичам. А си позволявам да не го обичам, защото ти не си тук. Мрачните ми мисли вече не могат да ти навлекат проклятие. Искам да ти кажа сега, толкова години след като ме напусна, че смъртта ти е за мен подарък и че накрая го приех, този ужасен подарък.

На другата сутрин намери в пощенската кутия плик, надписан с почерка на непознатия. Писмото този път не беше така лаконично и лековато. Приличаше по-скоро на дълъг протокол.