Милан Кундера - Самоличност

Сутрин тя винаги първа излиза от апартамента и отваря пощенската кутия, където оставя писмата за Жан-Марк и прибира своите. Тази сутрин намери две писма: едното за Жан-Марк (погледна го бегло — клеймото бе от Брюксел), другото за нея, но без адрес, нито марка. Някой сигурно лично го бе донесъл. Тъй като нямаше време, тя го сложи в чантата си, без да го отваря, и забърза към автобуса. Вътре седна и отвори плика. Писмото съдържаше само една фраза: „Следя ви като шпионин, хубава сте, много сте хубава“.

Първото й чувство бе неприятно. Някой искаше без разрешение да се намеси в живота й, да привлече вниманието й (способността й да оказва внимание е ограничена и тя няма достатъчно енергия, за да я разшири), накратко, да й досажда. После си каза, че в края на краищата става дума за нещо дребно. Коя жена не е получавала подобни послания? Препрочете писмото и си даде сметка, че жената до нея също може да го прочете. Прибра го в чантата си и се огледа. Видя седнали хора, които разсеяно зяпаха през прозореца, две момичета, които недискретно се смееха, млад негър до вратата, висок и хубав, който я оглеждаше, съсредоточена в книгата си жена, която явно щеше да пътува дълго.

Обикновено в автобуса Шантал не забелязваше околните. Заради писмото й се стори, че я наблюдават и тя също се зае да наблюдава. Винаги ли има някой, който я гледа втренчено като негъра днес? Сякаш знаеше какво е прочела, той й се усмихна. Ами ако той е автор на бележката? Пропъди от ума си тази твърде нелепа мисъл и стана, за да слезе на следващата спирка. Наложи й се да мине покрай негъра, който препречваше пътя към изхода, и това я смути. Когато съвсем го наближи, автобусът забави ход, тя за миг загуби равновесие и негърът, който продължаваше да я оглежда, прихна. Шантал слезе и си каза: това не беше флирт, а подигравка.

През целия ден чуваше този подигравателен смях като някакво лошо предзнаменование. Още два-три пъти погледна писмото в кабинета си и когато се прибра вкъщи, се запита какво да го прави. Да го запази? Защо? Да го покаже на Жан-Марк? Това би я притеснило — щеше да изглежда, като че ли се хвали! Значи да го унищожи? Разбира се. Отиде в тоалетната, наведе се над чинията и се загледа вътре. Разкъса плика на малки парченца, хвърли ги, пусна водата, но сгъна писмото и го отнесе в спалнята си. Отвори гардероба и го тикна под сутиените си. И като направи това, отново чу подигравателния смях на негъра. Тогава си каза, че прилича на всички останали жени, а сутиените внезапно й се сториха вулгарни и глупаво женски.

След по-малко от час Жан-Марк също се прибра и показа на Шантал едно съобщение.

— Намерих го сутринта в кутията. Ф. е мъртъв.

Шантал почти се зарадва, че едно по-сериозно писмо прикрива смехотворния характер на нейното. Тя хвана Жан-Марк подръка и го заведе в дневната, където седна срещу него.

Шантал:

— Все пак си разстроен.

— Не — каза Жан-Марк. — Или съм разстроен от това, че не съм разстроен.

— Дори сега ли не можеш да му простиш?

— Всичко съм му простил. Но не става дума за това. Споменавал съм ти за онова любопитно чувство на радост, което изпитах някога, когато реших повече да не го виждам. Бях студен като лед и се радвах. Смъртта не променя това чувство.

— Плашиш ме. Наистина ме плашиш.

Жан-Марк стана, за да донесе бутилка коняк и две чаши. После, след като отпи от своята, каза:

— В края на посещението ми в болницата той се отдаде на спомени. Припомни ми какво съм му казал, когато съм бил на шестнайсет години. Тогава разбрах единствения смисъл на приятелството такова, каквото съществува днес. Приятелството е нужно на човека, за да осигури доброто функциониране на паметта му. Да си спомняш миналото, да го носиш винаги със себе си, това е може би необходимото условие, за да запазиш онова, което наричат целостта на Аз-а. За да не се стесни Аз-ът, да запази обема си, спомените трябва да се поливат като цветя в саксия и това поливане изисква редовен контакт със свидетелите на миналото, тоест с приятелите. Те са огледалото ни, паметта ни. От тях не се иска нищо друго, освен да лъскат от време на време огледалото, за да можем да се видим в него. Обаче на мен ми е все тая какво съм правил в гимназията! Това, което винаги съм желал от най-ранна младост, може би още от детството, е съвсем друго нещо — приятелство като ценност, по-висша от всички други. Обичах да казвам: между истината и приятеля винаги избирам приятеля. Казвах това от предизвикателство, но го мислех сериозно. Сега знам, че тази формула е архаична. Би могла да важи за Ахил, приятеля на Патрокъл, за мускетарите на Александър Дюма, дори за Санчо, който е бил истински приятел на господаря си въпреки разногласията им. Но не и за нас. Толкова далеч стигам в песимизма си, че съм готов да предпочета истината пред приятелството.