Милан Кундера - Самоличност

— Как решаваш?

— Веднъж препоръчвам този, който ми е симпатичен, друг път този, който ще работи добре. Действам наполовина като предател на агенцията, наполовина като предател на самата себе си. И смятам това двойно предателство не за неуспех, а за подвиг. Защото колко ли време още ще съм способна да запазя и двете си лица? Изтощително е. Ще дойде ден, когато ще имам само едно лице. По-лошото от двете, разбира се. Сериозното. Покорното. Ще ме обичаш ли още тогава?

— Никога няма да загубиш двете си лица — казва Жан-Марк.

Тя се усмихва и вдига чашата си с вино.

— Да се надяваме!

Чукат се, пият, после Жан-Марк казва:

— Впрочем почти ти завиждам, че правиш реклама на смъртта. Не знам защо, но още от детска възраст са ме покорявали стихотворенията за смъртта. Толкова много знам наизуст. Мога да ти изрецитирам някои, искаш ли? Би могла да ги използваш. Например стиховете на Бодлер, които сигурно познаваш.

— Знам ги, знам ги — прекъсва го Шантал. — Прекрасни са, но не са за нас.

— Защо? Твоят стар троцкист нали обича поезията! А и има ли по-добро утешение за умиращия от това да си каже: „Тук ми е втръснало“? Представям си тия думи неоново осветени над вратата на гробищата. За твоята реклама е достатъчно леко да се изменят: „Тук всичко ви е втръснало. Люсиен Дювал, старият кормчия, ще организира пътешествието ви“.

— Но задачата ми не е да се харесам на умиращите. Не те ще имат нужда от Люсиен Дювал. Живите, които погребват мъртъвците си, искат да се наслаждават на живота, не да празнуват смъртта. Запомни добре: нашата религия се състои в това да възхваляваме живота. Думата „живот“ е царицата на думите. Дума — царица, оградена с други големи думи. Приключение! Бъдеще! Надежда! Впрочем знаеш ли какво е било кодовото название на атомната бомба, пусната над Хирошима? Little boy! Гений е бил, който го е измислил! Намерил е най-доброто. Little boy , малко момче, момченце, хлапе, няма по-нежна дума, по-трогателна, по-наситена с бъдеще.

— Да, ясно — казва Жан-Марк, очарован. — Самият живот се рее над Хирошима в лицето на момченцето, което ръси върху развалините златната пикня на надеждата. Така е започнала следвоенната епоха.

Той вдига чашата си.

— Наздраве!

Синът й бе на пет години, когато го погреба. По-късно, през лятната ваканция, зълва й каза: „Прекалено си тъжна. Трябва да си родиш още едно дете. Само така ще забравиш“. Сърцето й се бе свило от тази забележка. Дете — съществуване без биография. Сянка, която бързо се стапя в заместника му. Само че тя не искаше да забрави детето си. Защитаваше незаменимата му индивидуалност. Защитаваше от бъдещето едно минало — пренебрегваното и презирано минало на нещастния малък покойник. Седмица по-късно съпругът й каза: „Не искам да изпадаш в депресия. Трябва бързо да си направим друго дете. После ще забравиш“. Ще забравиш — дори не се опита да употреби друг израз! Точно тогава реши да го напусне.

За нея бе ясно, че съпругът й, човек по-скоро пасивен, не говореше от свое име, а от името на по-общите интереси на голямото семейство, в което властваше сестра му. Тя живееше по онова време с третия си съпруг и с двете си деца, родени от предишните бракове. Успяла бе да запази добрите си отношения с бившите си съпрузи и да обедини около себе си и семействата на братята и братовчедките си. През лятото събираше всички в една огромна вила. Опита се да въведе и Шантал в племето, за да може постепенно и неусетно да я направи част от него.

Именно там, в голямата вила, зълва й, после и съпругът й, я приканваха да роди още едно дете. И пак там, в малката спалня, тя отказа да се люби с него. Всяко негово предложение за секс й напомняше семейната кампания в полза на нова бременност. Така мисълта да се люби с него ставаше гротескна. Имаше чувството, че всички членове на племето — баби, татковци, племенници, племеннички, братовчедки — подслушват зад вратата, тайно изследват чаршафите в леглото им, дебнат сутрешната им умора. Всички си присвояваха правото да я гледат в корема. Дори малките племенничета ставаха наемници в тази война. Едно от тях й каза: „Шантал, защо не обичаш децата?“ — „Защо мислиш, че не ги обичам?“, отговори тя рязко и студено. После раздразнено продължи: „Кой ти е казал, че не обичам децата?“ Под строгия й поглед племенничето отговори с колкото плах, толкова и убеден тон: „Ако обичаше деца, щеше да си родиш“.