Милан Кундера - Самоличност

Видя как я гледаше — дълго, сериозно, и изпита чувството, че този поглед запалва огън в дълбините на тялото й. Огънят бързо се разпространи в корема й, изкачи се в гърдите, изгори бузите й и тя чу как Жан-Марк повтаря след нея: „Мъжете вече не се обръщат след теб. Наистина ли си тъжна заради това?“.

Усети, че пламти като факел и че по кожата й се стича пот. Знаеше, че червенината придава на фразата й преувеличено значение. Той сигурно мислеше, че чрез тези думи (иначе толкова обикновени!) тя се е издала, че му е показала тайните си влечения, които я карат да се изчервява от срам. Това е недоразумение, но тя не може да му го обясни, защото огненият пристъп й е познат от доста време. Винаги е отказвала да го назове с истинското му име, но този път вече не се съмнява какво означава той и точно затова не иска, не може да говори за него.

Топлинната вълна продължи дълго и като връх на садизма пред очите на Жан-Марк. Вече не знаеше какво да направи, за да се скрие, да отклони от себе си изпитателния му поглед. Крайно смутена, повтори същата фраза с надеждата, че ще поправи това, което е сбъркала първия път, и че ще я произнесе леко, като шега, като пародия: „Да, мъжете, те вече не се обръщат след мен“. Не успя — фразата прозвуча още по-печално отпреди.

В очите на Жан-Марк внезапно пламна светлина, която тя познаваше и която бе като спасителен фенер: „Ами аз? Как можеш да мислиш за онези, които не се обръщат след теб, когато аз непрекъснато тичам след теб, където и да си?“.

Почувства се спасена, защото гласът на Жан-Марк бе гласът на любовта, гласът, чието съществуване бе забравила в миговете на объркване, гласът на любовта, който я милваше и отпускаше, но за който още не бе готова. Той сякаш идваше отдалеч, много отдалеч. Още дълго ще трябва да го чува, за да му повярва.

Затова се скова, когато той понечи да я прегърне. Уплаши се да се притисне до него, уплаши се, че потното й тяло ще разкрие тайната й. Мигът бе твърде кратък, за да успее да го овладее. Така че, преди още да осъзнае жеста си, тя стеснително, но твърдо го отблъсна.

Наистина ли се случи това — тази провалена среща, която ги направи неспособни да се прегърнат? Дали Шантал още си спомня няколкото мига неразбиране? Спомня ли си фразата, която смути Жан-Марк? Почти не. Епизодът е забравен като хиляди други. След около два часа двамата обядват в ресторанта на хотела и весело разговарят за смъртта. За смъртта? Шефът на Шантал я е помолил да помисли за рекламната кампания по погребението на Люсиен Дювал.

— Не трябва да се смееш — казва тя засмяно.

— А те смеят ли се?

— Кои?

— Колегите ти. Самата идея е смешна, да рекламираш смъртта! Ама и тоя троцкист директорът ти! Винаги си казвала, че е интелигентен!

— Такъв е. Логичен е като хирургическо ножче. Познава Маркс, психоанализата, модерната поезия. Обича да разказва как в литературата от двайсетте години — в Германия или не знам къде — имало поетична школа, която възпявала всекидневието. Според него рекламата прилага точно нейната програма. Тя превръща обикновените предмети от живота в поезия. Благодарение на нея всекидневието е започнало да пее.

— Какво интелигентно намираш в тези баналности?

— Тонът на цинично предизвикателство, с който ги казва.

— Смее ли се, или не се смее, когато те кара да рекламираш смъртта?

— Елегантно нещо е усмивката, с която се дистанцираш от нещата. А колкото си по-могъщ, толкова си по-принуден да бъдеш елегантен. Но дистанцираната му усмивка няма нищо общо със смях като твоя. Той е много чувствителен към този нюанс.

— Тогава как понася твоя смях?

— Ама ти какво си въобразяваш, аз не се смея. Не забравяй, че имам две лица. Научих се да изпитвам удоволствие от това, но все пак не е лесно да имаш две лица. Необходимо е усилие, необходима е дисциплина! Разбираш ли, всичко, което правя, с желание или не, се старая да го правя добре. Ако не за друго, то поне за да не загубя работата си. А е много трудно да работиш съвършено и в същото време да мразиш работата си.

— О, ти го можеш това, способна си на него, направо си гениална — казва Жан-Марк.

— Да, мога да имам две лица, но не и едновременно. С теб нося лицето, което се смее. В службата нося сериозното си лице. Получавам досиетата на хората, които търсят работа при нас. Препоръчвам ги или давам отрицателно мнение. Някои от тях се изразяват в писмата си на такъв съвършен модерен език, с всичките клишета, с целия жаргон, със задължителния оптимизъм. Няма нужда да ги виждам, нито да разговарям с тях, за да ги намразя. Но знам, че точно те ще работят добре и усърдно. Има и такива, които в друго време сигурно биха се посветили на философията, на историята на изкуството, на френския език, а днес, по липса на нещо по-добро, почти отчаяно търсят работа при нас. Знам, че те тайно презират поста, за който кандидатстват, и че следователно са мои братя. И трябва да реша.