Милан Кундера - Самоличност

Ф. бе стар приятел на Жан-Марк, познаваха се още от училище. Бяха на едно мнение по всички въпроси, разбираха се и общуваха до деня, в който преди няколко години Ф. внезапно и окончателно отмиля на Жан-Марк. Тогава престанаха да се виждат. Когато научи, че Ф. е много зле и се намира в болница в Брюксел, Жан-Марк не изпита никакво желание да го посети, но Шантал настоя.

Старият му приятел имаше потискащ вид. Помнеше го такъв, какъвто беше в гимназията — крехко момче, винаги елегантно облечено, надарено с естествен финес, пред който Жан-Марк се чувстваше като носорог. Тънките, женствени черти, благодарение на които някога Ф. изглеждаше по-млад от възрастта си, сега го състаряваха. Лицето му изглеждаше гротескно малко, спаружено, сбръчкано, като мумифицираната глава на някоя умряла преди четири хиляди години египетска принцеса. Жан-Марк се взираше в ръцете му — едната бе обездвижена от прикачената система, със забита във вената игла, другата правеше широки жестове, за да илюстрира думите му. Открай време, когато го гледаше как ръкомаха, Жан-Марк имаше чувството, че на фона на дребното му тяло ръцете на Ф. изглеждаха още по-къси, съвсем миниатюрни, ръце на марионетка. През този ден това чувство се засили, защото детинските жестове не подхождаха на сериозността на думите — Ф. му разказваше за комата си, която бе продължила няколко дни, преди лекарите да го върнат към живот.

— Нали си чувал какво разправят хората, изпадали в клинична смърт. Толстой говори за това в един свой разказ. Тунел и в дъното — светлина. Мамещата красота на отвъдното. Кълна ти се, нямаше никаква светлина. И още по-лошо — никакво безсъзнание. Всичко знаеш, всичко чуваш, само че лекарите не си дават сметка за това и говорят каквото им дойде наум пред теб, дори онова, което не би трябвало да чуеш. Че си отиваш. Че мозъкът ти се е скапал.

Тук той замълча. После продължи:

— Не искам да кажа, че бях напълно буден. Всичко съзнавах, но и всичко бе някак деформирано, като насън. От време на време сънят се превръщаше в кошмар. Само че в живота кошмарите свършват бързо, започваш да крещиш и се събуждаш. А аз не можех да крещя. Това бе най-ужасното — да не можеш да крещиш. Да си неспособен да изкрещиш в кошмара си.

Отново замълча. И пак продължи:

— Никога не ме е било страх от смъртта. Сега ме е страх. Не мога да се отърва от мисълта, че след смъртта човек остава жив. Че да си мъртъв, означава да изживяваш безкраен кошмар. Но както и да е. Както и да е. Да говорим за друго.

Преди да дойде в болницата, Жан-Марк бе убеден, че нито един от двамата няма да може да прикрие спомена за скъсването им и че ще му се наложи да каже на Ф. някоя и друга неискрена дума за сдобряване. Но страховете му се оказаха неоснователни, мисълта за смъртта правеше всички останали теми маловажни. Колкото и да искаше да говори за друго, продължи да разказва за страдащото си тяло. Думите му потиснаха Жан-Марк, но не събудиха съчувствието му.

Наистина ли е толкова студен, толкова безчувствен? Един ден преди няколко години разбра, че Ф. го е предал. Е, думата е прекалено романтична, положително преувеличена. Предателството в никакъв случай не беше ужасно — на едно събрание, свикано в негово отсъствие, всички се бяха нахвърлили върху Жан-Марк и по-късно го бяха уволнили (неприятна, но не чак толкова тежка загуба, като се има предвид, че той не държеше много на работата си). На това събрание бе присъствал и Ф. Не казал нито дума в защита на Жан-Марк. Ръчичките му, които толкова обичат да жестикулират, не се помръднали в полза на приятеля му. Жан-Марк не искаше да съди прибързано, затова внимателно провери дали Ф. наистина бе мълчал. Когато напълно се убеди в това, за няколко минути се почувства безкрайно наранен. После реши никога вече да не го вижда. Веднага след това бе обзет от необяснимо радостно чувство на облекчение.

Ф. завършваше с изложението на бедите си, когато след миг мълчание лицето му на малка мумифицирана принцеса светна.