Милан Кундера: Самоличност

Хотел в нормандско градче на морето — бяха го открили случайно в един пътеводител. Шантал пристигна в петък вечер, за да прекара една самотна нощ без Жан-Марк, който трябваше да дойде на другия ден по обяд. Остави куфарчето си в стаята, излезе и след кратка разходка по непознатите улици се върна в ресторанта на хотела. В седем и половина помещението бе още празно. Седна на една маса в очакване някой да й обърне внимание. Отсреща, до вратата на кухнята две сервитьорки оживено разговаряха. Шантал не искаше да им подвиква, затова стана, прекоси ресторанта и спря до тях. Но те бяха твърде погълнати от обсъжданата тема.

— Нали ти казвам, има вече десет години оттогава. Познавам ги. Направо е ужасно. Няма никаква следа. Никаква. И по телевизията предаваха за тях.

Другата:

— Какво може да им се е случило?

— Нямат никакви предположения. Точно това е ужасното.

— Убийство?

— Преобърнаха всичко наоколо.

— Отвличане?

— Но кой? И защо? Не беше нито богат, нито важен. Показаха ги по телевизията. Децата му, жена му. Напълно са отчаяни. Представяш ли си?

После забеляза Шантал.

— Следите ли предаването за изчезналите хора? По телевизията. Казва се „Изгубени от поглед“.

— Да — отвърна Шантал.

— Може би сте видели какво се случи на семейство Бурдиьо. Тукашни са.

— Да, ужасно е — каза Шантал.

Не знаеше как да отклони разговора за тази трагедия към прозаичния въпрос с храната.

— Сигурно искате да вечеряте — рече най-сетне другата сервитьорка.

— Да.

— Ще извикам главния сервитьор, идете да седнете.

Колежката й прибави:

— Представяте ли си, някой, когото обичате, внезапно да изчезне и никога да не узнаете какво му се е случило! Направо да полудееш!

Шантал се върна на масата си. Главният сервитьор дойде след пет минути. Тя си поръча студено ястие, съвсем обикновено — не обичаше да се храни сама, ах, как мразеше да се храни сама!

Започна да реже шунката в чинията си. Не можеше да отклони мислите си от пътя, по който ги бяха насочили сервитьорките — как е възможно в този свят, където следят и записват всяка ваша стъпка, където в универсалните магазини ви наблюдават с камери, където хората непрекъснато се натъкват един на друг, където човек дори не може да се люби, без на другия ден да го разпитват изследователи и анкетьори (Къде правите любов? Колко пъти седмично? Със или без презерватив?), как е възможно някой да се изплъзне от наблюдението и да изчезне безследно? Да, тя следи предаването с ужасяващото заглавие „Изгубени от поглед“, единственото предаване, което я обезоръжава с искреността си, с тъгата си, сякаш някаква чужда намеса е принудила телевизията да се откаже от лекомислието си. Със сериозен тон водещият приканва зрителите да споделят каквото знаят, за да помогнат да се открие изчезналият. В края на предаването показват една след друга снимките на „изгубените от поглед“, за които е ставало дума в предишните предавания — някои от тях ги няма от единайсет години.

Шантал си представя как е загубила по този начин Жан-Марк. Как е останала в пълно неведение, как може само да предполага какво се е случило. Не би могла дори да се самоубие, защото самоубийството би било предателство, отказ да чака, загуба на търпение. Би била осъдена да живее до края на дните си в безкраен ужас.

Шантал се качи в стаята си, заспа мъчително трудно и се събуди посред нощ след дълъг сън. Сънят й бе населен изключително с хора от миналото й — майка й (отдавна починала) и главно бившият й съпруг, когото не бе виждала от години (не приличаше на себе си, сякаш режисьорът бе сбъркал в подбора). Беше с властната си и енергична сестра и с новата си съпруга (не я познаваше, но в съня си не се съмняваше в самоличността й). Накрая той започна да й прави смътни еротични предложения, а новата му жена силно я целуна по устата, като се опитваше да плъзне езика си между устните й. Лижещите се езици винаги й бяха вдъхвали отвращение. Всъщност именно тази целувка я събуди.

Сънят я хвърли в такъв дълбок смут, че се опита да открие причината му. Това, което всъщност я е обезпокоило, мисли си тя, е, че в съня сегашният й живот не присъстваше. Защото тя страстно държи на настоящето си, за нищо на света не би го сменила нито с миналото, нито с бъдещето. Затова не обича сънищата — те ви налагат неприемливо равенство между различните периоди от един и същи живот, уеднаквяваща едновременност на всичко, което човек е преживял, те обезценяват сегашното, като му отнемат привилегированата позиция.