Милан Кундера - Самоличност

— Спомняш ли си разговорите ни в гимназията?

— Не съвсем — каза Жан-Марк.

— Слушах те като ученик учителя си, когато говореше за момичета.

Жан-Марк се опита да си спомни, но не откри в паметта си и следа от някогашните разговори.

— Че какво е знаел шестнайсетгодишен сополанко като мен момичетата?

— Веднъж — продължи Ф. — първо аз казах нещо за момичетата. Спомняш ли си, поначало се шокирах, че едно хубаво тяло може да е просто машина за изпускане на секрети. Разправях ти, че не понасям гледката на момиче, което се секне. А ти, като сега те виждам, спря, изгледа ме и ми каза със странно опитен тон, искрено, твърдо: „Да се секне ли? На мен ми стига да видя как окото й мига, да проследя движението на клепача върху роговицата, за да изпитам почти непреодолимо отвращение“. Спомняш ли си?

— Не — отговори Жан-Марк.

— Наистина ли си забравил? Движението на клепача! Такава странна идея!

Но Жан-Марк казваше истината — не си спомняше. И дори не се опитваше да рови в паметта си. Мислеше си за друго — ето го истинското и единствено основание за съществуването на приятелството: приятелят трябва да бъде огледало, в което другият да съзерцава някогашния си образ — без вечното дрънкане за миналото този образ отдавна да се е изличил.

— Клепача. Не си спомняш, а?

— Не — каза Жан-Марк и мислено добави: „Не разбираш ли, че не ми е притрябвало огледалото, което ми предлагаш?“.

Умората налегна Ф. и той млъкна, сякаш споменът за клепача го бе омаломощил.

— Трябва да спиш — каза Жан-Марк и стана.

На излизане от болницата изпита непреодолимо желание да бъде с Шантал. Ако не бе толкова изтощен, щеше да замине веднага. Преди Брюксел си бе представял, че обилно ще се наобядва на другия ден и ще тръгне спокойно, без да бърза. Но след срещата с Ф. нави будилника си за пет часа сутринта.

Уморена след неспокойната нощ, Шантал излезе от хотела. По пътя към морския бряг срещна неделни туристи. Всички те се движеха по една и съща схема — мъжът буташе количка с бебе, жената вървеше до него. Лицето на мъжа бе добродушно, загрижено, усмихнато, леко смутено и винаги готово да се наведе над детето, да му обърше носа, да го успокои. Лицето на жената бе отегчено, отсъстващо, самодоволно, понякога дори (необяснимо) зло. Схемата се повтаряше в различни варианти: мъжът до жената буташе количката и в същото време носеше на гърба си бебе в специална торба; мъжът до жената буташе количката, носеше бебе на раменете си и още едно в торба на корема си; мъжът до жената не буташе количка, а водеше дете за ръка и носеше три други на гърба, на корема и на раменете си. Или пък жена без мъж буташе количката. Тя вършеше това с непозната за мъжете напористост, дотолкова, че Шантал, която вървеше по същия тротоар, бе принудена в последния момент да отскочи встрани.

Шантал си казва: мъжете са се превърнали в татковци. Не са бащи, а само татковци, което означава бащи без бащински авторитет. Представя си, че флиртува с някой татко, който бута количка с бебе и носи още две — на гърба и на корема си. Възползва се от момента, когато съпругата се е спряла пред някоя витрина и шепнешком му определя среща. Какво би направил той? Дали превърнатият в дърво за деца мъж е способен да се обърне след непозната жена? Дали бебетата, овесени на гърба и корема му, няма да се разреват, обезпокоени от въртенето на носача си? Тази мисъл й се струва смешна и я развеселява. Казва си: живея в свят, в който мъжете вече никога няма да се обръщат след мен.

После заедно с още няколко души, които правеха сутрешната си разходка, Шантал се озова на насипа — настъпил бе отливът, пясъчната равнина се простираше на километър пред нея. Отдавна не бе идвала на нормандския бряг и не познаваше модните спортове, които се практикуваха тук — хвърчила и пясъчни платноходи. Хвърчилото: цветна тъкан, опъната върху ужасно твърд скелет и пусната на вятъра, с помощта на два конеца, по един във всяка ръка, можеш да го поведеш в различни посоки, така че да се издига и да слиза, да се върти и да издава страхотен шум като гигантски стършел, а от време на време да забива нос в пясъка като катастрофирал самолет. Шантал установи с изненада, че собствениците не бяха деца, нито юноши, а почти винаги възрастни. И никога жени, все мъже. Това бяха татковците! Татковци без деца, татковци, успели да избягат от съпругите си! Не тичаха у любовниците си, тичаха на плажа, за да си поиграят!

Още веднъж я осени идеята за коварно прелъстяване — да се приближи изотзад до мъжа, който държи двата конеца и с вирната глава наблюдава шумния полет на играчката си, да му пошушне на ухото своята покана за секс, съставена от най-неприлични думи. Реакцията му? Шантал ни най-малко не се съмнява — няма дори да я погледне, ще изсъска: „Остави ме на мира, зает съм!“.