Милан Кундера - Самоличност

Шантал скоро се умори да съзерцава плажа от насипа и тръгна обратно — смяташе да изчака Жан-Марк в стаята. Но как й се спеше! За да не разваля удоволствието от срещата, реши бързо да изпие едно кафе. Тогава смени посоката и се отправи към голям павилион от бетон и стъкло, в който имаше ресторант, кафене, игрална зала и няколко магазина.

Влезе в кафенето, вътре свиреше прекалено силна музика. Раздразнена, тя тръгна между две редици маси. В голямото празно помещение имаше двама мъже, които я огледаха — единият, младият, с черно облекло на сервитьор, се бе облегнал на бара; другият, по-възрастният, доста як, само по фланелка, стоеше прав в дъното на кафенето.

Преди да седне, тя каза на якия:

— Бихте ли спрели музиката?

Той пристъпи към нея.

— Моля? Не разбрах.

Шантал погледна мускулестите му ръце с татуировка на гола жена с много едри гърди и увита около тялото й змия.

Повтори (като смекчи изискванията си):

— Музиката, бихте ли я намалили?

Човекът отговори:

— Музиката? Не ви ли харесва?

И Шантал видя как младият, преминал зад бара, увеличава звука на рока.

Човекът с татуировката бе съвсем близо до мен. Усмивката му й се стори зла. Предаде се.

— Не, нямам нищо против музиката ви!

— Бях сигурен, че ви харесва. Какво обичате?

— Нищо — каза Шантал, — само гледам. Приятно е тук.

— Тогава защо не останете? — каза зад гърба й с противно лигав глас младият в черно, който пак бе сменил мястото си — стоеше между два реда маси на единствената пътека, която водеше към изхода.

Раболепният му глас пробуди у нея нещо като паника. Почувства се като в капан, който всеки момент ще хлопне. Налагаше се да действа бързо. За да излезе, трябваше да мине оттам, където бе застанал младежът. Сякаш решила да поеме риска, тя тръгна към него. Видя сладникавата му усмивка и усети как сърцето й се разтупква. В последния момент той направи крачка встрани и я пусна да мине.

Да сбърка любимата с друга. Колко пъти вече му се е случвало! И винаги с все същото учудване — толкова ли е малка разликата между нея и останали те жени? Как е възможно да не разпознае силуета на най-обичаното от него същество, на съществото, което смята за несравнимо?

Отваря вратата на стаята. Най-после я вижда. Този път това е тя, без никакво съмнение, но пак не прилича на себе си. Лицето й е старо, погледът — странно зъл. Сякаш жената, на която бе правил знаци на плажа, щеше отсега нататък и завинаги да измести любимата му. Сякаш щеше да бъде наказан за неспособността си да я разпознае.

— Какво има? Какво се е случило?

— Нищо, нищо — казва тя.

— Как нищо? Изглеждаш толкова променена.

— Спах лошо. Почти не спах. Прекарах неприятна сутрин.

— Неприятна? Кое й беше неприятното?

— Всъщност нямаше нищо неприятно.

— Разправи ми.

— Няма какво да ти разправям.

Той настоява. Накрая тя казва:

— Мъжете вече не се обръщат след мен.

Той я гледа, неспособен да разбере какво казва тя, какво иска да каже. Тъжна е, защото мъжете не се обръщат след нея? Иска му се да й каже: ами аз? Ами аз? Аз, който те търсих на километри по плажа, виках името ти и плаках, аз, който съм способен да тичам подир теб по цялата планета?

Не го казва. Вместо това повтаря бавно, тихо думите, произнесени от нея.

— Мъжете вече не се обръщат след теб. Наистина ли си тъжна заради това?

Тя се изчервява. Изчервява се, както отдавна не я е виждал да се изчервява. Червенината й сякаш издава непризнати желания. Толкова силни желания, че Шантал не устоява и повтаря:

— Да, мъжете, те вече не се обръщат след мен.

Когато Жан-Марк се появи на прага на стаята, тя имаше най-доброто желание да е весела. Искаше да го целуне, но не можеше. Откакто мина през онова кафене, бе напрегната, притеснена и до такава степен завладяна от лошото си настроение, че се боеше да не би любовният й жест да му се стори фалшив и насилен.

После Жан-Марк я попита: „Какво се е случило?“. Тя отговори, че е спала лошо, че е уморена, но не успя да го убеди и той продължи да я разпитва. Шантал не знаеше как да се измъкне от тази любовна инквизиция, затова пожела да му каже нещо смешно. Спомни си за сутрешната си разходка и за мъжете, превърнати в дървета с деца по тях, и откри в главата си фразата, останала там като забравен предмет: „Мъжете вече не се обръщат след мен“. Прибягна до тази фраза, за да предотврати сериозния разговор. Опита се да я изрече с възможно най-лек тон, но за нейна изненада гласът й прозвуча горчиво и печално. Усети тази печал лепната на лицето си и веднага си даде сметка, че той няма да я разбере.