Милан Кундера - Самоличност

След края на лятната ваканция тя премина към действия. Най-напред реши да се върне на работа. Преди раждането на сина си бе преподавала в гимназия. Работата бе зле платена, затова се отказа от нея и предпочете длъжност, която не й харесваше (обичаше да преподава), но бе три пъти по-добре платена. Съвестно й беше да предаде вкусовете си за пари, но какво да се прави, това бе единственият начин да стане независима. Само парите обаче не стигаха. Имаше нужда и от мъж, който да олицетворява новия й живот, защото, макар неистово да искаше да се освободи от предишния си живот, Шантал не можеше да си представи друг.

Минаха няколко години, преди да срещне Жан-Марк. Петнайсет дни по-късно поиска развод от учудения си съпруг. Тогава зълва й я нарече „тигрицата“ с възхищение, примесено с враждебност: „Не мърдаш, никой не знае какво си мислиш, и изведнъж удряш“. След три месеца си купи апартамент, където се настани с любимия си, отхвърляйки всяка мисъл за женитба.

Жан-Марк сънува. Страх го е за Шантал, търси я, тича из улиците, накрая я вижда в гръб, вижда я как върви, как се отдалечава. Тича след нея, вика я. Още няколко крачки и ще я настигне, но тя се обръща и Жан-Марк поразен вижда друго лице, чуждо и неприятно лице. Не е друга жена, Шантал е, неговата Шантал, няма никакво съмнение, но неговата Шантал с лице на непозната и това е жестоко, непоносимо жестоко. Прегръща я, притиска я до себе си и повтаря, ридаейки: „Шантал, малка моя Шантал, малка моя Шантал!“, сякаш иска, повтаряйки тези думи, да придаде на преобразеното лице предишния му загубен вид, загубената му самоличност.

Сънят го събуди. Шантал я нямаше в леглото, от банята се чуваха сутрешни шумове. Все още във властта на съня, той изпита непреодолима потребност да я види. Стана и се приближи до открехнатата врата на банята. Спря там и започна да я наблюдава като воайор, жаден да открадне някоя интимна сцена — да, бе неговата Шантал, такава, каквато винаги я бе познавал. Наведена над мивката, тя си миеше зъбите, плюеше смесената си с паста слюнка и изглеждаше така комично, така детински съсредоточена в дейността си, че Жан-Марк се усмихна. Тя сякаш почувства погледа му. Завъртя се, видя го на вратата, разсърди се, но му позволи да я целуне по още бялата уста.

— Ще ме вземеш ли довечера от агенцията? — попита тя.

Към шест часа той влезе във фоайето, мина през коридора и спря пред вратата на кабинета й. Тя бе открехната също като вратата на банята сутринта. Видя Шантал с две жени, колежките й. Но тя вече не беше същата като сутринта. Говореше с глас по-висок от този, с който бе свикнал, жестовете й бяха по-бързи, по-резки, по-властни. Сутринта в банята бе намерил загубеното през нощта същество, което сега, в края на следобеда, отново се променяше пред очите му.

Влезе вътре. Тя му се усмихна. Но усмивката й бе скована, а самата Шантал някак неподвижна. От двайсетина години насам да се целуваш по двете бузи е станало във Франция почти задължителен обичай, мъчителен за онези, които се обичат. Но как да избегнете този обичай, когато се срещате пред другите и не искате да ви сметнат за скарани? Шантал с неудобство се приближи до него и му подаде двете си бузи. Жестът бе изкуствен и им остави привкус на фалш. Двамата излязоха и едва след доста време тя отново се превърна в Шантал, която познаваше.

Винаги е така: между момента, в който я вижда отново, и момента, в който я разпознае като любимата жена, има известно разстояние. Когато се срещнаха за пръв път в планината, бе имал шанса да се усамоти с нея почти веднага. Ако преди това по-дълго я бе срещал такава, каквато е с другите, би ли видял в нея любимото същество? Ако я бе познавал само с лицето, което показва на колегите си, на шефовете си, на подчинените си, щеше ли това лице да го развълнува и очарова? Жан-Марк няма отговори на тези въпроси.

Може би заради тази свръхчувствителност, която проявява към моментите, когато тя му е чужда, фразата „мъжете вече не се обръщат след мен“ така силно се запечата в паметта му — произнасяйки я, Шантал бе неузнаваема. Тази фраза не й отиваше. Лицето й, някак зло, някак остаряло, също не й отиваше. Отначало той реагира с ревност — как може да се оплаква, че другите не се интересуват вече от нея, след като същата сутрин той бе готов да катастрофира по пътя, само и само да бъдат по-скоро заедно? Но не мина и половин час, и си каза: всяка жена измерва степента на остаряването си по интереса или липсата на интерес на мъжете към тялото й. Не е ли смешно да се обижда от това? И все пак, без да се чувства обиден, той не бе съгласен с нея. Защото още в деня на запознаването им бе забелязал по лицето й следите от леко застаряване (тя е четири години по-възрастна от него). Хубостта й, която го порази тогава, не я подмладяваше. Би казал по-скоро, че възрастта правеше хубостта й по-красноречива.