Милан Кундера - Самоличност

За да идентифицира кореспондента си, Шантал започна дискретно, но внимателно да се оглежда. На ъгъла на улицата й имаше кръчма — идеално място за шпиониране. Оттам се виждаше входа на къщата й, двете улици, по които минаваше всеки ден, и спирката на автобуса й. Тя влезе, поръча си едно кафе и огледа клиентите. На бара седеше млад човек, който извърна очи, когато я видя да влиза. Беше редовен клиент — познаваше го по физиономия. Дори си спомни, че преди време погледите им многократно се бяха срещали и че по-късно той се бе правил, че не я вижда.

Друг един ден Шантал го показа на съседката си. „Но това е господин Дюбаро!“ — „Дюбаро или Дю Баро?“ Съседката не знаеше. „А малкото му име знаете ли?“ Не, не го знаела.

Дю Баро, пасваше си. В такъв случай обожателят й няма да е Сирил-Дидие или Симон-Давид, тъй като буквата „Д“ е инициал на частица и Дю Баро ще има само едно малко име. Сирил дю Баро. Или още по-добре: Симон. Шантал си представя разорен провинциален аристократичен род. Семейство, което изпитва смешна гордост от частицата в името си. Представя си Симон дю Баро на бара, демонстриращ безразличие, и си казва, че частицата му отива, че прекрасно подхожда на отегченото му държане.

Малко по-късно тя върви по улицата с Жан-Марк и Дю Баро идва срещу тях. Тя носи червените перли. Те са подарък от Жан-Марк, но ги носи рядко, тъй като ги намира за прекалено крещящи. Съзнава, че ги е сложила, защото Дю Баро ги харесва. Той сигурно мисли (и с право!), че ги носи заради него. Той я поглежда бегло, тя също го поглежда и като се сеща за перлите, се изчервява. Изчервява се до гърдите и е сигурна, че той е забелязал това. Но вече са се разминали, той се е отдалечил, а Жан-Марк се учудва.

— Ти се изчерви! Но защо? Какво става?

Тя също е учудена. Защо се е изчервила? От срам, че отделя прекалено внимание на този човек? Но вниманието, което му отделя, е просто незначително любопитство! Господи, защо напоследък се изчервява така често и толкова лесно, като момиченце?

Като момиче наистина се изчервяваше често. Бе в началото на физиологичния си път и тялото й се превръщаше в нещо досадно, от което се срамуваше. Като порасна, престана да се изчервява. По-късно горещите вълни й сигнализираха края на пътя и тялото й отново стана причина да се срамува. Свенливостта й се разбуди и тя отново се научи да се изчервява.

Пристигнаха и други писма и Шантал ставаше все по-неспособна да не им обръща внимание. Бяха интелигентни, благоприлични, възпитани, не предизвикваха смях. Кореспондентът й не искаше нищо, не настояваше за нищо. Проявяваше мъдростта (или хитростта) да оставя в сянка собствената си личност, живота си, чувствата си, желанията си. Беше шпионин и пишеше само за нея. Не бяха писма на прелъстител, а на обожател. А ако имаше прелъстяване, то бе замислено като дълъг път. Последното писмо бе малко по-дръзко:

„За три дни ви изгубих от погледа си. Когато ви видях отново, бях очарован от походката ви, тъй лека, така поривиста. Приличахте на пламък, който, за да съществува, трябва да танцува и да се издига. Бяхте по-стройна от всякога и вървяхте, оградена от пламъци, весели, вакханални, опияняващи, диви. Когато мисля за вас, хвърлям върху тялото ви съшито от пламъци наметало. Увивам бялото ви тяло с карминена кардиналска мантия. И така нагласена, ви изпращам в червена стая, върху червено легло, моя червена кардиналша, bellissima кардиналша!“

След няколко дни тя си купи червена нощница. Бе вкъщи и се гледаше в огледалото. Разглеждаше се отвсякъде, бавно повдигаше крайчеца на нощницата и имаше чувството, че наистина никога не е била толкова стройна, че никога не е имала такава бяла кожа.

После си дойде Жан-Марк. Изненада се, като я видя как кокетно и прелъстително се приближава до него, облечена в прекрасно скроена червена нощница, как го заобикаля, отдръпва се, позволява му да се приближи и отново бяга. Привлечен от играта, той започна да я преследва из цялата къща — изпаднал е в старото като света положение на мъж, който преследва жена, и то го очарова. Тя бяга около голямата кръгла маса, не по-малко опиянена от образа на жена, която бяга от пожелалия я мъж, после намира убежище върху леглото и вдига нощницата си до врата. Този път той я люби с нова и неочаквана сила и внезапно тя изпитва чувството, че в стаята има някой, който ги наблюдава с неистово внимание, вижда лицето му, лицето на Симон дю Баро, наложил й тази червена нощница и този любовен акт, и като си представя всичко това, изкрещява от наслада.