Милан Кундера - Самоличност

Но между детството и юношеството на Жан-Марк явно е имало кратък период, през който той още не е бил в течение на този договор и поразен е видял как клепачът се плъзга върху окото. Тогава е констатирал, че окото не е прозорец, през който се вижда единствената по рода си чудотворна душа, а зле скалъпен апарат, задвижен от някого от незапомнени времена. Този миг на юношеска проницателност трябва да му е причинил истински шок. Ти се спря, беше му казал Ф., изгледа ме и ми каза със странно твърд тон: „Достатъчно ми е да видя как примигва окото й…“. Жан Марк не си спомняше за това. Било е шок, обречен на забрава. И е щял да го забрави завинаги, ако Ф. не му го бе припомнил.

Потънал в мислите си, Жан-Марк влезе вкъщи и отвори вратата на стаята на Шантал. Тя подреждаше нещо в гардероба си и Жан-Марк изпита желание да види как клепачът изтрива окото й, нейното око, което е за него прозорец към неизразимата й душа. Приближи се до нея, хвана я за лактите и погледна в очите й и наистина те мигаха, дори доста бързо, сякаш бе подложена на някакъв изпит.

Виждаше как клепачът се спуска и се повдига, бързо, много бързо и му се прииска отново да изпита чувството на шестнайсетгодишния Жан-Марк — чувство на обезсърчение, на разочарование пред този недовършен очен механизъм. Но необичайната скорост на клепача и внезапната неравномерност на движенията му по-скоро го трогваха, отколкото да го разочароват — в чистачката на окото на Шантал виждаше крилото на душата й, крило, което трепереше, боеше се, мяташе се. Изпита ненадейно като мълния вълнение и притисна Шантал до себе си.

После отпусна ръце и видя лицето й — смутено, подплашено. Каза й:

— Исках да видя клепача, който мие роговицата на окото ти като чистачка.

— Не разбирам какво ми говориш — каза тя, внезапно успокоена.

И той й разказа за забравената случка, спомената от отмилелия му приятел.

— Когато Ф. ми напомни какво съм казал в гимназията, имах чувството, че чувам нещо напълно нелепо.

— Защо — каза Шантал, — доколкото те познавам, наистина си го казал. Всичко съвпада. Спомни си за медицината ти!

Той никога не бе подценявал магическия миг на избора на професия. Беше наясно, че животът е твърде кратък, за да не бъде изборът непоправим, и с тревога установи, че никоя професия не го привлича истински. Скептично огледа няколкото възможности, които се разкриваха пред него — прокурорите, които прекарват живота си в преследване на другите; учителите, изкупителни жертви на невъзпитани деца; техническите дисциплини, чийто прогрес носи малки преимущества и огромни вреди; заплетеното и безсмислено бърборене на хуманитаристите; вътрешната архитектура (тя го привличаше заради спомена за дядо му, който бе дърводелец), изцяло подвластна на модата, която ненавиждаше; професията на нещастните фармацевти, превърнати в продавачи на кутийки и шишенца. Когато се питаше какъв занаят да избере за цял живот, вътре в него настъпваше смутена тишина. Ако накрая все пак реши да следва медицина, то бе, защото се подчини не на някакво тайно влечение към нея, а на алтруистичния си идеализъм. Смяташе медицината за единственото безспорно полезно за човека занимание, в което техническият прогрес носи минимум отрицателни последствия.

Разочарованието не закъсня, когато през втората година трябваше да присъства на дисекция. Тогава получи травма, от която никога не се съвзе — бе неспособен да гледа смъртта в лицето. Малко по-късно си призна, че истината е още по-лоша — бе неспособен да гледа и тялото в лицето — фаталното му, безотговорно несъвършенство; часовника на разлагането, който отмерва движението му; кръвта му, вътрешностите му, страданието му.

Когато бе говорил на Ф. за отвращението си от движението на клепача, трябва да е бил на шестнайсет години. Когато реши да следва медицина, бе на деветнайсет. По това време вече бе подписал договора за забравата и не си спомняше какво е казал на Ф. преди три години. Жалко за него. Този спомен би могъл да го предупреди, да му подскаже, че изборът му на медицината е чисто теоретичен, направен без най-малко себепознание.

Така че бе следвал медицина три години, преди да напусне с чувството, че е претърпял корабокрушение. Какво друго да избере след тези загубени години? С какво да се захване при положение, че тишината в него продължаваше? За последен път слезе по широкото външно стълбище на факултета убеден, че ще се озове на перон, от който всички влакове вече са заминали.