Милан Кундера - Самоличност

Тя вече се е отдалечила и продължава към къщи. Мигар Дю Баро не е посмял? Или се е овладял? Как не. Безразличието му е било толкова искрено, че Шантал вече няма съмнения — грешката е нейна, гротескна грешка.

Вечерта отиват с Жан-Марк на ресторант. На съседната маса някаква двойка безкрайно мълчи. Да мълчиш пред очите на другите не е лесно. Накъде да гледат? Комично би било да се гледат в очите и да не обелват дума. Да се взират в тавана? Значи да демонстрират мълчанието си. Да зяпат по съседните маси? Рискуват да срещнат развеселени погледи, което би било още по-лошо.

Жан-Марк казва на Шантал:

— Виж, не смятам, че се мразят. Или че безразличието е заменило любовта им. Не можеш да съдиш за обичта между две човешки същества по количеството думи, които си разменят. Просто главите им са празни. Може би дори не си приказват от деликатност, защото нямат какво да си кажат. Обратно на леля ми от Перигор. Когато се видим, тя говори без никаква пауза. Опитвал съм се да разбера метода на нейната словоохотливост. Тя изразява с думи всичко, което вижда, и всичко, което прави. Че се е събудила сутринта, че е пила кафе на закуска, че след това мъжът й отишъл да се разходи, представи си, Жан-Марк, когато се върна, взе да гледа телевизия, представяш ли си! Сменяше каналите, после се умори от телевизията и взе да прелиства книги. И така — това са нейни думи — така времето му минава по-бързо… Знаеш ли, Шантал, много обичам тези прости, обикновени фрази, които звучат като дефиниция на някаква мистерия. Това „така времето минава по-бързо“ е основополагаща фраза. Проблемът на такива хора е във времето, времето трябва да мине от само себе си, само, без усилие от тяхна страна, без да им се налага като на уморени екскурзианти лично те да преминат през него. Ето затова тя говори толкова, защото думите, които реди, дискретно преместват времето напред. Ако устата й остане затворена, времето спира, излиза от здрача — огромно, тежко — и плаши бедната ми леля, която в паника започва да търси някого, комуто да разкаже, че дъщеря й има проблеми с детето си, което е хванало разстройство, да, Жан-Марк, разстройство, разстройство, че е отишла да извика лекар, ти не го познаваш, той живее близо до нас, знаем го от доста години, да, Жан-Марк, от доста години, и мен ме е лекувал този лекар през зимата, когато имах грип, спомняш ли си, Жан-Марк, ужасно ме тресеше…

Шантал се усмихва и Жан-Марк разказва друг спомен.

— Бях едва на четиринайсет години и дядо ми, не дърводелецът, другият, беше на смъртно легло. Дни наред от устата му излизаше звук, който не приличаше на нищо друго, дори не на стенание, защото нищо не го болеше, не приличаше и на думи, които не би успял да произнесе, не, не беше онемял, просто нямаше какво да каже, какво да сподели, никакво конкретно послание, нямаше дори с кого да говори, не се интересуваше от никого, бе сам със звука, който издаваше, един-единствен звук, нещо като аааа , което секваше само когато си поемаше въздух. Гледах го като хипнотизиран и никога не го забравих, защото, макар и да бях дете, струва ми се, че разбрах — съществуването в чист вид се сблъскваше с времето в чист вид. Разбрах също, че този сблъсък се нарича отегчение. Дядо ми изразяваше отегчението си чрез един звук, чрез едно безкрайно аааа , защото без това аааа времето би го смазало. А срещу времето дядо ми не разполагаше с друго оръжие, освен с жалкото безкрайно аааа .

— Искаш да кажеш, че той умираше и се отегчаваше?

— Точно това искам да кажа.

Двамата говорят за смъртта, за скуката, пият бордо, смеят се, забавляват се, щастливи са. После Жан-Марк подхваща идеята си.

— Бих казал, че днес количеството скука, ако скуката изобщо може да се мери, е много по-голямо, отколкото някога. Защото някогашните занаяти, поне повечето от тях, са били немислими без известна доза страст — селяните, влюбени в земята си, дядо ми, магьосникът на хубавите маси, обущарите, които са знаели наизуст краката на всеки техен съселянин, горските, градинарите, предполагам, че дори войниците са убивали със страст. Смисълът на живота не е бил обект на въпроси, той е бил с тях, най-естествено, в работилниците им, по нивите им. Всеки занаят си е бил създал собствен манталитет, собствен начин на съществуване. Лекарят е мислел различно от селянина, военният се е държал различно от учителя. Днес всички сме еднакви, свързва ни общото безразличие към работата ни. При нас безразличието се е превърнало в страст. Единствената голяма колективна страст на времето ни.