После се сеща за друго — в деня, когато се любеше с Жан-Марк с червената нощница, третият, който ги наблюдаваше, който беше с тях, не е бил младежът от кръчмата, а просякът! Той е хвърлил върху раменете й червеното наметало, той я е превърнал в порочна кардиналша! За миг тази мисъл й се стори мъчителна, смущаваща, но чувството й за хумор бързо надделя и дълбоко в себе си тя мълчаливо се засмя. Представи си този човек, безкрайно стеснителен, с трогателната си вратовръзка, залепен за стената на спалнята им, с протегната напред ръка да гледа изпълненията им втренчено и похотливо. Представи си как след любовната сцена, гола и потна, става от леглото, взима чантата си от масата, вади монета и я слага в ръката му. И едва се сдържа да не се разсмее с глас.
Жан-Марк гледаше Шантал, чието лице внезапно се развесели и светна от тайна радост. Нямаше желание да я пита за причината — наслаждаваше се на удоволствието да я гледа. Докато Шантал се отдаваше на забавната игра на въображението си, той си казваше, че тя е единствената му емоционална връзка със света. Когато му говорят за затваряни, преследвани, гладни хора, той има един-едничък начин да се почувства лично и мъчително засегнат от нещастието им — като си представи Шантал на тяхно място. Когато му говорят за жени, изнасилени по време на гражданска война, той вижда изнасилената Шантал. Само тя и никой друг го изтръгва от безразличието му. Единствено чрез нея е способен на съчувствие.
Искаше му се да й каже всичко това, но го бе срам да не изпадне в сантименталност. Още повече, че внезапно му бе дошла наум друга мисъл, точно обратната — ами ако загуби това същество, което го свързва с човеците? Не мислеше точно за смъртта й, а за нещо по-тънко, по-неуловимо, което го преследваше напоследък: някой ден нямаше да я разпознае. Някой ден щеше да забележи, че Шантал не е Шантал, с която е живял, а жената от плажа, в която се бе припознал. Някой ден увереността му в това, което е за него Шантал, ще се окаже илюзорна и тя ще му стане безразлична като всички останали.
Шантал го хвана за ръката.
— Какво ти е? Пак се натъжи. От няколко дни забелязвам, че си тъжен. Какво има?
— О, нищо, съвсем нищо.
— Напротив. Кажи ми кое те натъжава в момента.
— Представих си, че ти си някоя друга.
— Как така?
— Че не си тази, за която те мисля. Че истинската ти самоличност ми е непозната.
— Не разбирам.
Той виждаше купчина сутиени. Тъжно хълмче от сутиени. Смешно хълмче. Но през този образ отново се появи лицето на Шантал, седнала срещу него. Усети допира на ръката й върху своята и чувството, че се намира пред чужд човек или предател, бързо се стопи. Жан-Марк се усмихна.
— Няма значение. Смятай, че нищо не съм казал.
Прилепил гръб до стената на спалнята, където се любеха, с протегната ръка и жадно впити в голите им тела очи — така си го бе представила по време на вечерята в ресторанта. Сега той е притиснал гърба си в дървото и несръчно е протегнал ръка към минувачите. Отначало тя понечва да се направи, че не го е забелязала, после умишлено, нарочно спира пред него със смътното намерение да изясни нещата. Без да вдига поглед, той повтаря формулата си: „Моля ви да ми помогнете“.
Тя го гледа: той е педантично чист, носи вратовръзка, прошарените му коси са сресани назад. Дали е хубав, или грозен? Положението му го поставя отвъд хубавото и грозното. Иска й се да му каже нещо, но не знае какво. Смущението й пречи да говори, затова отваря чантата си, търси дребни пари, но намира само няколко сантима. Той стои неподвижен, протегнал към нея ужасната си длан, и неподвижността му още повече увеличава тежестта на мълчанието. Да каже „извинете ме, нямам пари“ й се струва невъзможно. Иска да му даде някоя банкнота, но намира само една от двеста франка. Прекалената милостиня я кара да се изчерви — все едно, че издържа въображаем любовник, че му плаща, за да й изпраща любовни писма. Когато вместо парче студен метал просякът усеща в ръката си хартия, той вдига глава и тя вижда учудения му поглед. Очите му са подплашени. Притеснена, тя бързо се отдалечава.
Поставяйки банкнотата в ръката му, тя все още мисли, че я дава на обожателя си. Едва след като отминава, възвръща способността си да разсъждава трезво: в очите му не е имало никакъв проблясък на съучастничество, никакъв ням намек за общо приключение, само искрено и пълно учудване — плахото учудване на бедняка. Изведнъж всичко й се изяснява: да смята този човек за автор на писмата е върхът на абсурда.
Читать дальше