Милан Кундера - Самоличност

„Миналата събота, пишеше кореспондентът й, вие излязохте от къщи по-рано от обикновено, в девет и двайсет и пет. Свикнал съм да ви следвам по пътя ви към автобуса, но този път тръгнахте в обратна посока. Носехте куфар и влязохте в една пералня. Съдържателката сигурно добре ви познава, може би ви и обича. Наблюдавах я от улицата — сякаш се събуди от дрямка, лицето й светна, вие сигурно нещо се пошегувахте, защото чух смеха й, предизвикан от вас смях, в който ми се стори, че се отразява лицето ви. После излязохте с пълен куфар. Дали с пуловерите ви или с покривки, със спално бельо? Във всеки случай куфарът ви остави у мен впечатление за нещо изкуствено добавено към живота ви.“

Следваше описание на роклята й и на перлите около врата й.

„Не бях виждал досега тези перли. Красиви са. Червеният им цвят ви отива. Озарява ви.“

Писмото е подписано: „С. Д. Б.“. Интригуващо. Под първото нямаше подпис и на нея й се бе сторило, че подобна анонимност е, така да се каже, искрена. Непознатият я поздравява, след това изчезва. Но един подпис, дори съкратен, свидетелства за намерение за запознанство — постепенно, бавно, но неизбежно. „С. Д. Б.“, повтаря си тя усмихнато: „Сирил-Дидие Бургиба, Симон-Давид Барбрус“.

Шантал разсъждава над текста — този човек я е следил по улицата. „Следвам ви като шпионин“, бе написал в първото си писмо. Значи би трябвало да го е виждала. Но тя гледа хората около себе си без особен интерес, а през онзи ден без никакъв, защото Жан-Марк беше с нея. Впрочем той, а не тя, разсмя съдържателката на пералнята и той, а не тя носеше куфара. Отново прочита думите: „Куфарът ви остави у мен впечатление за нещо изкуствено добавено към живота ви“. Как куфарът може да е „добавен“ към живота й, след като не го е носила? Дали това „добавено“ към живота й нещо не е самият Жан-Марк? Дали кореспондентът й не е искал да нападне любимия й по този заобиколен начин? После, развеселена, Шантал си дава сметка колко комична е реакцията й — способна е да защитава Жан-Марк дори от някакъв въображаем влюбен.

Както и първия път Шантал не знае какво да направи с писмото и изпълнява колебливия си танц във всичките му фази: взира се в тоалетната чиния, където е смятала да го хвърли, разкъсва плика на малки парченца и пуска водата, сгъва писмото, отнася го в спалнята си и го тиква под сутиените. Както се е навела над бельото, чува да се отваря вратата. Бързо затваря гардероба и се обръща — Жан-Марк стои на прага.

Той бавно се приближава към нея и я гледа както никога досега с неприятно съсредоточен поглед, а когато вече е съвсем близо, я хваща за лактите, задържа я на трийсетина сантиметра разстояние от тялото си и не спира да я гледа. Тя е смутена, неспособна да проговори. Когато смущението й става непоносимо, той я притиска до себе си и казва усмихнато:

— Исках да погледам клепача ти, който мие роговицата ти, както чистачките мият стъклото на колите.

От последната си среща с Ф. той често мисли: окото — прозорецът на душата; центърът на хубостта на лицето; точката, в която е съсредоточена самоличността на индивида; и в същото време зрителният инструмент, който непрекъснато трябва да бъде мит, навлажняван, поддържан със специална течност с определено съдържание на сол. Погледът, най-голямото чудо, притежавано от човека, редовно е прекъсван от механично миещо движение. Както чистачката мие предното стъкло. В днешно време впрочем скоростта на чистачката може да се регулира, така че между две движения да има десетсекундна пауза, горе-долу в ритъма на клепача.

Жан-Марк гледа очите на тези, с които разговаря и се опитва да долови движението на клепача — установява, че това не е лесно. Човек не е свикнал да осъзнава клепача. Казва си: „Нищо друго не виждам тъй често, както чуждите очи, следователно клепачите и движението им. И въпреки това не го долавям това движение. Не го включвам в очите насреща ми“.

Казва си още: „Докато се е занимавал в работилницата си, за да убие времето, бог случайно е получил именно този телесен модел, чиято душа сме принудени да бъдем за кратко. Но каква жалка съдба — да бъдеш душа на тъй небрежно изработено тяло, чието око не може да вижда, ако не се мие на всеки десет или двайсет секунди! Как да повярваме, че другият срещу нас е свободно, независимо същество, господар на самия себе си? Как да повярваме, че тялото му е верният израз на обитаващата го душа? За да повярваме в това, е било нужно да забравим непрекъснатото мигане на клепача. Нужно е било да забравим любителската работилница, от която произлизаме. Да сключим договор за забрава. Самият бог ни го е наложил“.