Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Народът слушаше Уленшпигел и стотици семейства бягаха от градовете и пътищата се задръстиха от коли, натоварени с покъщнината на заминаващите в изгнание.

И Уленшпигел ходеше навред, следван от тъжния Ламме, който търсеше любимата си.

А в Дамме Нел плачеше при лудата Катлин.

През октомври, месеца на ечемика, Уленшпигел беше в Ганд и един ден видя Егмонт, който се връщаше от пиршество и оргии в благородната компания на свещеника от Сен Бавон. Настроението му беше толкова хубаво, че му се искаше да си попее; унесен, той бе пуснал коня си да върви ходом. Неочаквано той видя един човек, който крачеше край него със запален фенер в ръка.

— Какво искаш? — попита Егмонт.

— Да ви направя едно добро — отвърна Уленшпигел, — доброто, което носи един запален фенер.

— Махай се и ме остави — отговори графът.

— Няма да си отида — възрази Уленшпигел.

— Искаш да изядеш един камшик ли?

— И десет да бъдат, стига да мога да пъхна главата ви в такъв фенер, че да виждате ясно оттук до Ескориал.

— Не ме интересува нито твоят фенер, нито Ескориал — отвърна графът.

— А пък аз изгарям от желание да ви дам един добър съвет.

И той хвана за юздата коня на графа, който се изправи на задните си крака и зарита.

— Уважаеми господине — каза той, — помислете си как хубаво подскачате сега на коня си и как вашата глава също така подскача хубаво на раменете ви; но разправят, че кралят искал да прекъсне тая хубава игра, да ви остави тялото, но да вземе главата ви и да я прати да подскача в толкова далечни земи, че никога да не можете да я настигнете. Дайте ми сега един флорин — аз си го заслужих.

— Ще ти дам един камшик, отвратителен съветнико, ако не се махнеш.

— Уважаеми господине, аз съм Уленшпигел, синът на Клаас, който бе изгорен жив заради вярата, и на Зуткин, която умря от скръб. Пепелта удря гърдите ми и казва, че храбрият войник Егмонт може заедно с жандармерията, която командува, да противопостави на херцог Алба войска, която е побеждавала вече три пъти.

— Махни се — отговори Егмонт, — аз не съм изменник.

— Спаси страната, само ти можеш да сториш това — рече Уленшпигел.

Графът понечи да шибне с камшика си Уленшпигел, но той го изпревари и избяга, като извика:

— Яжте фенери, яжте фенери, уважаеми господин графе. Спасете страната.

Друг път Егмонт ожадня и се спря пред странноприемницата „Пъстрото прасе“, съдържателка на която бе една прелестна женичка от Куртре, по прякор Мишлето.

— Дайте ми да пия!

Уленшпигел, който слугуваше у Мишлето, отиде при графа, в едната ръка с калаен потир, а в другата с бутилка червено вино.

Като го видя, графът каза:

— Пак ти ли си, гарване, с черни предсказания?

— Уважаеми господине — отговори Уленшпигел, — моите предсказания са черни, защото предсказвачът не е добре измит, но кажете ми — кое е по-червено: виното ли, което влиза през гърлото, или кръвта, която бликва от шията? Ето за това питаше моят фенер.

Графът не отговори, пи, плати и си тръгна.

Уленшпигел и Ламме, яхнали по едно магаре, които им беше дал Симон Симонсен, един от верните хора на принц Орански, ходеха навсякъде, предупреждаваха гражданите за злокобните намерения на кървавия крал и винаги дебнеха да научат новините, които идеха от Испания.

Облечени като селяни, те продаваха зеленчук и обикаляха пазарите.

Когато се връщаха от брюкселския пазар, видяха в една стая в долния етаж на каменна къща на кея хубава дама, облечена в сатенена рокля, с ярки бузи, пълни гърди и живи очи.

Тя казваше на младата и свежа готвачка:

— Изтъркай по-добре тигана, защото не обичам сос с ръжда.

Уленшпигел надникна през прозореца и рече:

— А пък аз обичам всякакви, защото гладният стомах не избира много гозбите.

Дамата се обърна.

— Кой е тоя — каза тя, — който се меси в моето ядене?

— О, прекрасна госпожо — отговори Уленшпигел, — ако бихте пожелали да приготвим заедно някое ястие, аз ще ви науча на гозби, които случайният пътник знае, но не са познати на хубавите дами домошарки.

Сетне цъкна с език и рече:

— Жаден съм.

— За какво — попита тя.

— За тебе — рече той.

— Той е хубав мъж — каза готвачката на дамата. — Да го поканим да влезе и да ни разкаже приключенията си.

— Но те са двама — каза дамата.

— Аз ще се занимавам с единия — отвърна готвачката.

— Госпожо — рече Уленшпигел, — ние сме двама наистина, аз и моят нещастен Ламме, който не може да носи и сто ливри на гръб, но като нищо носи в корема си петстотин ливри месо и питиета.