Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Зуткин я попита защо тя празнува съботата както евреите.

Катлин отговори:

— Защото тестото втаса.

Уленшпигел стоеше прав и държеше в ръка голямата капа от английски калай, която събираше точно четири литра.

— Майко, какво да правя? — попита той.

— Иди — рече Катлин.

Зуткин не искаше да противоречи, тъй като не бе стопанката тук, и рече на Уленшпигел:

— Иди, синко.

Уленшпигел отскочи до кръчмата и донесе четири литра бира.

Скоро ароматът на палачинките се разнесе из готварницата и всички почувствуваха глад, дори и сломената от скръб вдовица.

Уленшпигел яде здравата. Катлин му даде голям потир и му каза, че като единствен мъж, той е главата в къщи и трябва да пие повече от другите и след това да изпее нещо.

Казвайки това, тя се усмихна дяволито; но Уленшпигел пи, ала не пя. Като гледаше Зуткин, която бе побледняла и се бе превила о̀две, Нел заплака. Само Катлин беше весела.

След вечерята Зуткин и Уленшпигел се качиха на тавана, за да спят; Катлин и Нел останаха в готварницата, дето си бяха постлали.

Към два часа заранта Уленшпигел още спеше след тежкото пиене; Зуткин с отворени както всяка нощ очи молеше пресвета Богородица за сън, но Богородица не я слушаше.

Изведнъж тя чу вик на морски орел и друг подобен вик отвърна откъм готварницата. След това далече в полето екнаха други викове и все й се струваше, че от готварницата им отвръщат.

Тя помисли, че са нощни птици и не им обърна никакво внимание. Чу цвилене на коне и тропот от подковани копита по пътя, отвори таванския прозорец и видя наистина два оседлани коня, които риеха земята и пасяха тревата край пътя. След това чу вик на жена, глас на мъж, който заплашваше, удари, нови викове, врата, която се затръшва шумно, и тревожни стъпки по стъпалата.

Уленшпигел хъркаше и не чуваше нищо; вратата на тавана се отвори; влезе Нел, почти гола, задъхана, ридаеща и струпа набързо пред вратата маса, столове, един стар мангал, всичко, каквото можа да намери. Гаснеха вече последните звезди, петлите пееха.

От шума, който вдигна Нел, Уленшпигел се обърна в леглото, но не се събуди.

Тогава Нел се хвърли на шията на Зуткин.

— Зуткин — рече тя, — страх ме е, запали свещта.

Зуткин запали свещта, но Нел продължаваше да стене.

Зуткин погледна Нел при светлината на свещта и видя, че ризата на девойката бе разкъсана на рамото й, а по челото, бузата и шията имаше кървави драскотини като следи от нокти.

— Нел — каза Зуткин, като я прегърна, — де си се наранила тъй?

Девойката все още трепереше и разплакана рече:

— Не ни изпращай на кладата, Зуткин.

В това време Уленшпигел се събуди и примижа от светлината на свещта. Зуткин попита:

— Кой е долу?

Нел отговори:

— Мълчи, там е оня, за когото тя иска да ме омъжи.

Изведнъж Зуткин и Нел чуха, че Катлин извика и краката им се подкосиха.

— Той я бие, той я бие заради мене! — каза Нел.

Уленшпигел скочи от леглото и викна:

— Кой е влязъл в къщи?

Сетне потърка очи, закрачи из стаята и взе от ъгъла един тежък ръжен.

— Никои — каза Нел, — никой. Не слизай долу, Уленшпигел!

Но той се спусна към вратата, без да слуша никого, и изблъска встрани столовете, масите, мангала. Долу Катлин продължаваше да вика; Нел и Зуткин задържаха Уленшпигел на площадката на стълбата, хванали го едната през кръста, другата за краката, и думаха:

— Не отивай, Уленшпигел, там има дяволи.

— Аха — отговори той, — дяволът, съпруг на Нел; аз ще го съвкупя с ръжена. Сватба на желязо с месо! Пуснете ме да сляза!

Но те не го пускаха, защото бяха по-силни — здраво се бяха вкопчили за перилата. Той ги повлече надолу по стъпалата, а те се страхуваха да се приближат до дяволите. Но не можеха да удържат. Той заподскача като снежна топка, която се търкаля от връх планината надолу, влезе в готварницата, видя при утринната заря Катлин, раздърпана и бледа, и чу, когато тя каза:

— Ханске, защо ме оставяш сама? Аз не съм виновна, че Нел е лоша.

Без да я слуша, Уленшпигел отвори вратата на обора. Като не намери там никого, той се втурна към градината и оттам на пътя; в далечината видя два коня, които препускаха и изчезваха в мъглата. Той хукна да ги настигне, но не можа, защото те летяха като бурен вятър, който помита сухите листа.

Изпълнен с гняв и отчаяние, той се върна, като повтаряше през зъби: „Те са я изнасилили! Те са я изнасилили!“ И с горящи от зъл пламък очи, загледа Нел, която, цяла трепереща, стоеше пред Зуткин и Катлин и думаше: